— Синдер, аз и без това няма какво да правя. Това е самата истина. Тези седмици на кораба ми дадоха да разбера, че не умея нищо. Не мога да готвя. Не мога да поправям. Не мога да помагам на Крес със следенето. Не разбирам нищо от оръжие и ръкопашен бой… Освен да говоря, за друго не ме бива, но от това има полза само в политиката.
— Да не пренебрегваме способността ти с една усмивка да докараш до припадък всяко момиче.
В първия момент от гняв Каи не я чу, но после лицето му се проясни и той се усмихна.
— Да — рече тя и тръшна капака. — Ето в това те бива.
— Говоря сериозно, Синдер. Искам да се чувствам полезен. Искам да помагам.
Тя се обърна с лице към него. Намръщи се. Замисли се.
– Клещи.
Каи се уплаши малко, по лицето му премина сянка на съмнение. Но сетне вирна брадичка. Изпълнен с доверие.
Синдер съвсем лекичко сръчка волята на Каи и накара ръката му да се пресегне и да извади гаечния ключ от задния й джоб. Не й струваше повече усилия от това да контролира собствените си изкуствени крайници. Стигаше просто да си помисли нещо и можеше да го накара да направи всичко.
Каи примигна към клещите.
— Не беше зле.
— О, Каи.
Той я погледна, после обърна очи към ключа и в този миг ръката му повдигна инструмента до нивото на очите. Пръстите му, които вече не бяха под негов контрол, го завъртяха — ту под един пръст, ту над друг. Отначало бавно, а сетне по-бързо, докато блясъкът на метала заприлича на фокуснически номер.
Каи зяпаше с благоговение, но и с известен страх.
— Винаги съм се питал как го правиш.
— Каи.
Той вдигна поглед към нея, а ключът танцуваше в пръстите му.
Синдер сви рамене.
— Детска игра. Мога да те манипулирам, докато се катеря по планински склон или пък… решавам сложни математически уравнения.
Той присви очи.
— Ти имаш калкулатор в главата си!
Синдер се засмя и освободи ръката на Каи. Ключът изтрополи на пода и той отскочи назад. Щом разбра, че отново може да владее ръката си, се наведе и го вдигна.
— Това няма никакво значение. С Вълка има някакво предизвикателство, нужно е да се съсредоточа, но със земляните…
— Добре, разбрах накъде биеш. Но какво мога да правя? Чувствам се толкова непотребен, шляя се безцелно на кораба, в това време войната бушува, вие всички правите планове, а аз просто чакам.
Синдер долови раздразнението в гласа му и се нацупи. Каи носеше тежкото бреме за живота на милиарди хора, които беше изоставил, макар че нямаше друг избор. Тя не му беше дала друг избор.
Каи обаче се бе държал мило с нея. След онази първа кавга, след като се събуди на борда на „Рампион“, той внимаваше вече да не я вини за раздразненията си. Но това не изкупваше вината й. И двамата го знаеха и понякога Синдер се чувстваше така, като че ли е уловена в танц, чиито стъпки не знае. И двамата избягваха тази очевидна истина, за да не разрушат общата основа, на която бяха стъпили. Крайно несигурното си щастие, което бяха открили.
— Единствената ни възможност за успех е да убедиш Левана да бъде домакиня на сватбата на Луната. Сега можеш да помислиш как да я прилъжеш. — Приведе се напред и го целуна нежно по устата. (Осемнадесет.) — Имаме късмет, че си такъв сладкодумен бъбривец.
Глава пета
Скарлет се притисна в стоманената решетка и се протегна, за да улови клона, който се поклащаше току пред клетката й. Още малко, съвсем мъничко. Решетката се впи в лицето й. Тя размаха пръсти, докосна листата, напипа кората — да!
Отпусна се назад и придърпа клона. Промуши през решетките и другата си ръка, откъсна три клончета с листата, отчупи върха и пусна клона, който отхвръкна нагоре и по главата й се посипаха малки непознати ядки.
Скарлет се сви и зачака дървото да спре да се тресе, сетне обърна качулката на червеното си горнище навън и изсипа ядките, които я бяха атакували. Приличаха малко на лешници. Ако успееше да намери начин да ги счупи, от тях сигурно щеше да излезе нелоша закуска за по-късно.
Деликатно дращене я накара да се опомни. Тя надникна към другата страна на пътеката, където белият вълк седеше на задните си крака и блъскаше по решетките на своя затвор.
Дълго време Скарлет бе мечтала Рийо да успее да прескочи оградата. Заграждението беше високо до кръста и нямаше да му е трудно да я прехвърли. Тогава Скарлет щеше да го погали по козината, да го почеше зад ушите. Колко приятно щеше да бъде да почувства допира. Тя обичаше животните във фермата — или поне докато дойдеше време да ги заколи и да приготви хубава яхния, но никога не си бе давала сметка колко много цени тяхната любов, преди самата тя да бъде превърната в животно.