Выбрать главу

— Той ми каза да ти предам още — продължи Уинтър, — че Вълка много страда за теб. Всъщност по думите на Хиацинт, побърквал всички с жалостивия си вой. Колко мило, не мислиш ли?

Нещо в душата на Скарлет се пропука. Откакто пристигна на Луната, тя не беше плакала нито веднъж — без да се броят сълзите от болка и помрачено съзнание, когато я измъчваха физически и психически. Но сега всичкият страх, ужас и паника се надигнаха у нея и тя не можа да се овладее пред тази яростна атака от ридания и сълзи.

Те бяха живи. Всичките бяха живи.

Тя вече знаеше, че Синдер е някъде в космоса — слухът за проникването й в двореца на Ню Бейджин и за отвличането на императора бе стигнал даже тук, в менажерията. Дни наред оттогава изпитваше доволство, макар че лично тя нямаше нищо общо с нападението.

Но никой не беше споменал нищо за съучастници. Никой не беше обелил и дума за Вълка, Трън или за момичето от сателита, което се опитаха да спасят.

Скарлет обърса носа си и отмести мазните си коси от лицето си. Уинтър наблюдаваше емоционалния й изблик, така както човек би наблюдавал пеперуда, която се измъква от пашкула си.

— Благодаря ти — изхълца Скарлет. — Благодаря ти, че ми каза.

— Но разбира се. Ти си моя приятелка.

Скарлет потри с длани очите си и за първи път не захвана да се препира.

— А сега лакомството ти.

— Не съм гладна. — Това беше лъжа, но тя беше започнала да ненавижда зависимостта си от великодушието и щедростта на Уинтър.

— Но това е бонбон със зелена ябълка. Лунитянски деликатес, който е…

— Един от любимите ти, да, знам. Но аз не съм…

— Трябва да го изядеш. — Принцесата я погледна по онзи особен начин, който беше хем невинен, хем многозначителен. — Ще ти стане по-добре от него — продължи тя и мушна една кутия през решетките. Почака Скарлет да я поеме, сетне се изправи и прекоси пътеката до Рийо. Клекна, за да почеше любещо вълка зад ушите, сетне се приведе над заграждението и взе да събира купчината пръчки.

Скарлет вдигна капака на кутията и отвътре се показа червения като лъскав мрамор бонбон в гнездо от захар на конци. Откакто я затвориха тук, Уинтър й носеше много десерти, повечето от които съдържаха болкоуспокояващи. Макар че болката от отрязания пръст по време на разпита пред кралицата отдавна беше забравена, бонбоните помагаха на Скарлет да се справи с несгодите на съществуването в тясната клетка.

Ала щом взе бонбона от кутията, забеляза нещо, пъхнато под него. Лист, изписан на ръка.

Търпение, дружке. Те ще дойдат да те спасят.

Тя побърза да затвори капака, преди камерата над рамото й да улови текста, и с разтуптяно сърце мушна бонбона в устата си. Затвори очи и дори не почувства разпукването на обвивката, дори не усети сладко-киселия вкус на гъстия и лепкав пълнеж.

— Онова, което каза на процеса — подхвана Уинтър. Върна се при нея с наръч пръчки в ръце и ги остави така, че Скарлет да може да ги стигне. — Тогава не те разбрах, но сега ми се изясни.

Скарлет преглътна прекалено бързо. Бонбонът мина рязко надолу и парченца от обвивката издраха гърлото й. Тя се закашля и си помисли, че нямаше да е лошо, ако принцесата бе донесла и малко вода.

— Коя част? Аз бях под властта на чародея, ако помниш.

— Онази за Лин Синдер.

А, да. Частта, в която каза, че Синдер е изчезналата принцеса Селена. Истинската лунна кралица.

— Какво за нея? — Скарлет се наежи подозрително. Дали Хиацинт не беше издал нещо за плановете на Синдер да си върне трона? И на чия страна беше той, когато след няколко седмици в компанията на приятелите й се завърна при Левана?

Уинтър дълго обмисля въпроса.

— Що за човек е тя?

Скарлет прекара език по кътниците си и се замисли. Що за човек беше Синдер? Те се познаваха отскоро. Тя беше великолепен механик. Беше честна, смела и готова да направи онова, което е нужно… но Скарлет подозираше, че й липсва увереност, макар да се стараеше да го прикрие.

Освен това беше влюбена в император Каи, колкото и Уинтър бе влюбена в Хиацинт, при все че Синдер се опитваше да се преструва, че не е така.

Но това едва ли даваше отговор на въпроса на Уинтър.

— Не прилича на Левана, ако за това питаш.

Уинтър видимо си отдъхна.

Рийо, който страдаше за вниманието им, взе да скимти и се претърколи по гръб.