Вълка не отмести отчаяния си поглед от сателитната снимка.
— Тя обича фермата.
— И фермата ще я чака, когато я върнем там. — Крес се постара да прозвучи оптимистично. Щеше й се да добави, че Скарлет ще бъде добре, че с всеки нов ден се приближават повече към спасението й, но прехапа език. Думите толкова много се подмятаха насам-натам, че напоследък бяха взели да губят смисъла си даже и за нея.
В действителност никой нямаше понятие нито дали Скарлет още е жива, нито в какво здраве ще е я открият. Вълка знаеше това най-добре от всички.
— Има ли още нещо, което искаш да потърся?
Той понечи да поклати глава, но се спря. Очите му се стрелнаха към нея със зорко любопитство.
Крес преглътна. Макар да беше посвикнала с Вълка, откакто бяха заедно на кораба, той все още донякъде я ужасяваше.
— Можеш ли да откриеш информация за хора на Луната?
Момичето отпусна рамене със съжаление.
— Ако можех да науча нещо за нея досега, аз…
— Не Скарлет — рече той с дрезгав глас, когато произнесе името й. — Чудех се за родителите си.
Крес примигна. Родители? Никога не си беше представяла, че Вълка има родители. Мисълта, че този грамаден мъж някога е бил дете, неспособно само да се грижи за себе си, дете, което някой е обичал, просто не пасваше на вида му. Но нали всички те са били деца някога.
— О, добре — запъна се тя и приглади полата на износената си памучна рокля, която взе от сателита преди цяла вечност, както й се струваше. Макар че изкара цял ден с една от военните униформи, които намери в отделението за екипажа, Крес цял живот ходеше боса и облечена с някоя семпла рокля и затова тази й се стори тежка и неудобна. Освен това всичките панталони й бяха твърде дълги.
— Мислиш ли, че ще ги срещнеш? Когато отидем на Луната?
— Това не е от първостепенно значение. — Вълка изрече думите като генерал, но лицето му издаде чувствата му. — Но не бих имал нищо против да науча дали още са живи. Може би някой ден пак ще ги видя. — Раздвижи челюстта си. — Бях на дванадесет, когато ме отведоха. Сигурно смятат, че съм мъртъв. Или че съм станал чудовище.
Тези думи развълнуваха Крес и тя усети физическа болка в гърдите си. Шестнадесет години баща й мислеше, че и тя е мъртва, а на нея й казаха, че родителите й доброволно са я пожертвали, защото е родена щит. Тя тъкмо се събра с баща си, когато той почина от летумозис — чумата, донесена от лунните хора — в лабораториите на двореца в Ню Бейджин. Крес се опита да скърби за смъртта му, но повече тъгуваше за това, че изобщо е имала баща и за изгубеното време, в което можеха да се опознаят.
Тя все така мислеше за него като за доктор Ърланд, странното, темерутесто старче, започнало лотарията с киборгите в Източната република. Което търгуваше незаконно с щитове в Африка.
Но той беше и мъжът, който помогна на Синдер да избяга от затвора.
Беше извършил толкова много неща — едни добри, други ужасни. И всичко, каза й Синдер, защото бе решен да сложи край на царуването на Левана.
Да отмъсти за дъщеря си. Да отмъсти за нея.
— Крес?
Крес подскочи.
— Извинявай. Аз не… не мога да вляза оттук в компютрите на Луната. Но веднъж да кацнем там…
— Все едно. Това няма значение. — Вълка се подпря на пилотската кабина и зарови пръсти в рошавата си коса. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече на земята, но това беше обичайният му вид през последните дни. — Скарлет стои на първо място. Нищо друго.
Крес си помисли да каже, че свалянето на Левана и възкачването на Синдер на трона също са неща от прилична важност, но не посмя да отвори уста.
— Ти споменавал ли си за родителите си на Синдер?
Вълка наклони глава.
— Защо?
— Не знам. Нали тя каза, че на Луната нямаме никакви съюзници… и че би било добре да имаме повече връзки там. Може би те биха ни помогнали…
Погледът му стана мрачен — замислен, но и ядосан.
— Това ще ги изложи на опасност.
Крес прехапа долната си устна.
— Струва ми се, че Синдер се кани да изложи на опасност доста хора. — Портскрийнът й звънна и тя изключи автоматичната аларма. — Време е за капките за очи на капитана. Имаш ли нужда от нещо друго?