— Засега само да се движим по-бързо.
Крес клюмна.
— Говорех по-скоро за… храна. Кога за последен път си ял?
Раменете на Вълка се свиха към ушите му и виновният му вид стигаше на Крес да разбере отговора. Тя беше чувала слухове за ненаситния му апетит и ускорения му метаболизъм, който не му даваше покой и вечно го караше да се движи насам-натам. Но откакто се качи на кораба, в поведението му нямаше нищо подобно и Крес знаеше, че Синдер много се тревожи за него. Вълка възвръщаше радостта си единствено когато обсъждаха стратегията за революцията на Синдер и тогава юмруците му се свиваха като на боеца, който се очакваше да бъде.
— Добре. Отивам да помогна на капитана. — Крес се изправи, събра кураж и като сложи ръка на хълбока си, заговори с най-настойчивия си тон. — А ти ще отидеш в корабната кухня и ще си направиш сандвич. Трябва да пазиш силите си, ако искаш да си полезен на нас и на Скарлет.
Вълка вдигна вежди при нейната проява на здрав разум.
Крес се изчерви.
— Или поне… хапни малко консервирани плодове.
Изражението му се смекчи.
— Добре.
— Добре. — Тя си пое дълбоко въздух, грабна портскрийна и тръгна към каютите на екипажа.
— Крес?
Тя спря и се обърна, но скръстил ръце, Вълка се бе втренчил в пода. Явно се чувстваше толкова неловко, колкото и Крес обикновено.
— Благодаря ти.
Сърцето й се преизпълни от съчувствие. Утешителните думи напираха на езика й — Тя ще се оправи. Всичко ще бъде наред със Скарлет. – Но Крес, вместо да ги изрече, ги преглътна.
— За нищо — каза, обърна се и тръгна по коридора.
Кабината на Трън беше последната вляво, точно преди кухнята. Беше най-голяма, тъй като беше предназначена за капитана, и единствената, в която нямаше двойно легло. Крес беше влизала тук много пъти, за да помага на Трън да си сложи капките за очи, които доктор Ърланд приготви за увредения му оптичен нерв, но никога не се задържаше задълго. Дори при широко отворена врата, пространството й се струваше твърде интимно, твърде лично. На едната стена се мъдреше карта на Земята, осеяна с бележки на ръка и знаменца, които показваха местата, на които Трън е бил, и онези, които искаше да посети, а по писалището му бяха пръснати дузина макети на различни космически кораби, в това число и един на „Рампион 214“. Леглото никога не беше оправено.
При първото си посещение в кабината, Крес попита Трън за картата и, очарована, го слуша да й разказва за местата, които й показа: от древни руини до процъфтяващи метрополиси, от тропически гори до бели плажове. Описанията му изпълниха Крес с копнеж. Тя беше щастлива тук — корабът беше по-просторен, отколкото на сателита, а връзките, които създаваше с останалия екипаж, й приличаха на приятелство. Но тя не видя почти нищо от Земята, а мисълта да зърне всичко това, докато стои до Трън и пръстите им са преплетени… фантазията всеки път караше сърцето й да тупти като побесняло.
Когато Крес стигна края на коридора, завари вратата отворена, а Трън седеше в средата на пода и държеше портскрийн на една ръка разстояние.
— Капитане?
На лицето му изгря усмивка. Видът му бе тъй палаво доволен, че Крес се препъна и едва се задържа на рамката на вратата.
— Крес! Влизай! — Той протегна ръка, като че можеше да я привлече с вакуум.
Когато стигна до него, Трън взе да опипва въздуха, докато я улови за китката, и я дръпна да седне до него.
— Най-сетне има резултат. — Със свободната си ръка той пак повдигна порта.
Крес примигна към малкия екран. По него вървеше някаква драма, но звукът беше спрян.
— Счупен ли е?
— Не, разтворът! Действа. Мога да виждам… — Той пусна ръката й и размаха пръст по посока на екрана. — … някаква синкава светлина. И лампите на тавана. — Той отметна глава назад с широко отворени очи. Зениците му се бяха разширили, опитвайки да поемат колкото може повече информация. — По-жълти са от екрана. Това е. Светлина и тъмнина. И размазани сенки.
— Чудесно! — Според доктор Ърланд зрението на Трън трябваше да се възвърне след седмица, седмица и нещо, но тя беше дошла и отминала без никакво подобрение. Сега наближаваше третата седмица, откакто използваха разтвора, и Крес знаеше, че чакането е изхабило дори неуморния оптимизъм на Трън.
— Знам. — Трън стисна очи и отново сведе глава. — Само дето получавам главоболие.
— Не бива да прекаляваш. Ще ги пренатовариш.