Той кимна и притисна очите си с ръка.
— Дали пак да не си сложа превръзката за очи. Докато нещата започнат да идват на фокус.
— Тя е горе. — Крес стана и откри превръзката и шишенцето с капките — почти празно — сгушени сред макетите. Когато се обърна, Трън се взираше в нея, или през нея, с напрегнато чело. Тя застина.
Много време мина, откакто той я погледна, а в онзи миг и двамата се бореха за живота си. Това се случи, преди той да отреже косата й. Понякога Крес се чудеше какво ли помни Трън за външния й вид и какво ли щеше да си помисли, когато отново я видеше… на практика за първи път.
— Виждам сянката ти — рече той и наклони глава. — Нещо като размазан силует.
Крес преглътна и сгъна превръзката в ръката си.
— Почакай, не бързай — каза му, като се престори, че мисълта той да я огледа отвсякъде, да прочете по лицето й всяко неизречено признание изобщо не я плаши. Тя засмука течността с капкомера. — Разтворът почти свършва. До утре сутринта няма да остане, но според бележките на лекаря оптичният ти нерв ще се лекува без капки още няколко седмици.
— Да се надяваме, че това е било достатъчно. — Трън наклони главата си назад, за да може Крес да му сложи разтвора в очите. — Аз и бездруго си мислех, че трябва сам да почна да си слагам.
Стомахът й се сви и тя спря, а капката увисна на връхчето на капкомера.
— Защо?
— Не ми харесва да виждам размазани сенки. — Той огъна превръзката между пръстите си. — Иска ми се в някой от идните дни просто да отворя очи и да те видя.
Руменина заля страните й, но тя осъзна дълбочината на думите му чак когато той се разсмя и се почеса по ухото.
— И останалите също де.
Тя заглуши напиращата радостна усмивка и се прокле, че отново, за стотен път, даде простор на надеждите си, и то когато Трън ясно показа, че гледа на нея като на добър приятел, верен член на екипажа му, и нищо повече. След битката на покрива на двореца той не се опита да я целуне повече нито веднъж. Понякога Крес си мислеше, че флиртува с нея, но тогава капитанът започваше флирт със Синдер или с Ико и тя си спомняше, че едно докосване тук и една усмивка там не значеха нищо за него.
— Разбира се — рече тя и обгърна с длан лицето му, за да не мърда, докато изстиска капкомера. — Разбира се, че искаш да видиш всички.
Тя потисна въздишката си. Трябваше да се научи да не се взира толкова често в него, както беше свикнала, иначе нямаше да може да скрие факта, че въпреки всичките опити на Трън да я убеди в обратното, тя още беше отчаяно влюбена в него.
Глава седма
Хиацинт се събуди сепнат. Беше мокър, лепкав и миришеше на сяра. Гърлото и дробовете му горяха — не от болка, по-скоро сякаш се бяха отнесли грубо с него и искаха да се уверят, че това няма да остане незабелязано. Инстинктът му подсказваше, че не го грози непосредствена опасност, но обърканите му мисли го изправиха на нокти. Когато отвори очи, ярката светлина над него нахлу в ретините му. Той сви лице в болезнена гримаса и ги затвори отново.
Мигом го заляха спомени. Процесът. Боят с камшик. Четиридесетте умопомрачителни часа, които изкара, вързан за онзи слънчев часовник. Дяволитата усмивка, която Уинтър отправи само на него. Количката, с която го отведоха в болницата, и лекарят, който подготви тялото му за имерсията.
Все още се намираше в болницата, в суспенсора, който поддържаше жизнените му функции.
— Не мърдай — рече нечий глас. — Още не сме свалили капилярите.
Капиляри. Думата звучеше твърде кърваво, твърде органично за това чудо, в което го бяха натикали.
Усети ощипване по ръката си и кожата му се изпъна, когато измъкнаха иглите от вените му, сетне се чу пукането на електродите и сензорите бяха свалени от гърдите и скалпа му, а жичките останаха заплетени в косата му. Той отново опита да отвори очи и примигна срещу ярката светлина. Над него се надвеси лекар.
— Можеш ли да седнеш?
Хиацинт изпробва пръстите си, като ги сви в гъстата субстанция, подобна на гел, върху която лежеше. Улови се за стените на суспенсора и се повдигна. Никога преди не беше влизал тук — никога не го бяха ранявали така, че да има нужда от това, и въпреки първоначалното объркване при събуждането си, вече чувстваше ума си удивително бистър.
Погледна тялото си. Остатъци от синята субстанция в суспенсора бяха полепнали по пъпа му, космите на краката му и по кърпата, която бяха увили около кръста му.