— Хиацинт Глина — рече той, щом приближи писалището, — явявам се, за да бъда възстановен на поста си по заповед на Нейно Величество.
Стражът прегледа една холографска таблица и кимна отсечено. Втора решетка изпълваше стената зад гърба му, а в нейните сенки се криеха лавици с оръжие. Мъжът взе една кутия с пистолет и амуниции и я плъзна по писалището през дупките в решетката.
— Имаше и нож.
Мъжът се намръщи, сякаш липсващият нож беше най-голямото усложнение за деня му и клекна, за да погледне в шкафа.
Хиацинт свали магазина на пистолета и докато мъжът ровеше в шкафа, го презареди. После пъхна пистолета в кобура, а мъжът хвърли на писалището ножа му. Той се плъзна и полетя, но Хиацинт го улови във въздуха, преди острието да се забие в бедрото му.
— Благодаря — измърмори и се обърна.
— Предател — изрече тихо единият от стражите на вратата.
Хиацинт завъртя ножа под носа на мъжа, после го пъхна в ножницата на колана си, без да си направи труда да погледне мъжа в очите. Ранното му израстване в армията му бе спечелило куп врагове — идиоти, които вярваха, че си е послужил с измама, за да получи такъв желан пост толкова млад. А в действителност кралицата просто искаше да го държи под око, а чрез него и Уинтър.
Той се отдалечи, а тракането на ботушите му отекна в галерията. Зави зад ъгъла и нито трепна, нито забави крачка, когато забеляза Еймъри да го чака до асансьора.
На шест крачки от него Хиацинт спря и удари юмрук в гърдите си.
Еймъри се отмести и разпери ръка към вратите на асансьора. Дългият бял ръкав на робата му се развя.
— Да не караме Нейно Величество да ни чака.
Хиацинт влезе в асансьора, без да спори, и зае обичайното си място до вратата, притиснал ръце в тялото си.
— След процеса с Нейно Величество обсъдихме ролята ти тук — рече Еймъри, щом вратите се затвориха.
— Готов съм да служа. — Единствено годините практика прикриха погнусата, която думите оставиха в устата му.
— Ние желаем отново да повярваме в твоята преданост.
— Аз ще служа на Нейно Величество така, както тя намери за добре.
— Добре. — Тънката усмивчица отново се появи, но този път от нея го полази странен хлад. — Защото Нейно Кралско Височество, самата принцеса, отправи молба за теб.
Стомахът на Хиацинт се сви. Нямаше как да остане безразличен и мислите му се впуснаха една през друга.
Ах, моля ви, моля ви, омразни звезди! Дано само Уинтър да не е направила някоя глупост!
— Ако твоята работа отговори на очакванията на Нейно Величество — добави Еймъри, — ние ще те върнем на предишния ти пост в двореца.
Хиацинт наклони глава.
— Благодаря от сърце за възможността да се докажа.
— Нямам никакво съмнение по този въпрос, сър Глина.
Глава осма
Вратите на асансьора се отвориха към солара на кралицата — осмоъгълна стая с прозорци от всички страни. Цилиндричният асансьор също беше стъклен и се издигаше в средата на стаята, така че нито една част от гледката да не остане скрита. Декорът беше прост — тънки бели колони и стъклен купол отгоре, който беше умален модел на купола над града. Тази кула, по-точно тази стая, беше най-високата точка в Артемизия и изгледът към искрящо белите сгради под тях и всички звезди, които грееха като скъпоценни камъни отгоре, бяха единствената украса, от която се нуждаеше.
Хиацинт беше идвал тук няколко пъти със Сибил, но никога на аудиенция при кралицата. С усилие на волята той се застави да остане равнодушен. Ако се страхуваше, кралицата можеше да усети, а последното нещо, което искаше, беше някой да постави под съмнение предаността му към короната.
Макар че на един подиум бе поставен изящен стол, кралицата стоеше права до прозорците. Стъклото бе кристално прозрачно и по него не се виждаше и сянка от отражение. Хиацинт не знаеше как успяват да направят това стъкло, но то беше навсякъде в двореца.
Сър Джерико Солис, капитанът на гвардията и технически висшестоящ на Хиацинт, също присъстваше, но Хиацинт дори не го удостои с поглед.
— Кралице моя — поде Еймъри, — повикахте сър Хиацинт Глина.
Кралицата се обърна и Хиацинт падна на едно коляно.
— Можеш да станеш, Хиацинт. Колко мило от твоя страна, че дойде.