Хиацинт замълча. Запасите му от безсмислени отговори се изчерпваха.
— И какъв по-добър начин да я защитя от това да назнача за неин страж човек, чиято загриженост за нейното здраве се равнява на моята? — Тя се усмихна, но в усмивката й се долови и намек на подигравка. — Всъщност самата Уинтър помоли да ти дадем този пост. Обикновено нейните предложения се коренят в безсмислици, но този път дори аз трябваше да призная, че идеята има достойнства.
Сърцето на Хиацинт затуптя лудо въпреки старателните му усилия да остане безразличен. Той? В личната стража на Уинтър?
Това беше мечта и същевременно кошмар. Кралицата беше права — на никого другиго не можеше да се има доверие, че ще се погрижи тъй добре за безопасността й. В много отношения той отдавна гледаше на себе си като на неин личен телохранител — със или без званието.
Но да бъде неин страж, не беше същото като да бъде неин приятел, а на него вече му ставаше трудно да върви по тънката граница помежду им.
— Смяната на стражата става в 19:00 — рече кралицата и се обърна пак към прозорците. — Ще се явиш на служба тогава.
Той прочисти гърлото си.
— Да, кралице моя. — И се обърна да си върви.
— О, и, Хиацинт?
По гърба му полази страх. Той стисна зъби и отново се обърна към кралицата.
— Ти сигурно не знаеш, че в миналото сме срещали… затруднения с охраната на Уинтър. Тя е малко неуправляема, склонна е да се отдава на детински игри и фантазии. Не изпитва никакво уважение към ролята си на принцеса и член на кралския двор.
Хиацинт зарови отвращението си дълбоко, дълбоко, чак на дъното на душата си, където и сам не би могъл да го почувства.
— Какво бихте искали да направя?
— Искам да я държиш под контрол. Надеждата ми е, че привързаността й към теб ще я накара да се държи по-въздържано. Сигурна съм, че ти си даваш сметка, че момичето скоро ще стане за женене. Аз тая надежди за нея и няма да допусна да донесе унижение на двореца ни.
Ще стане за женене. Унижение. Въздържание. Погнусата му се превърна в камък, но лицето му остана спокойно, докато се покланяше.
— Да, кралице моя.
Уинтър стоеше, допряла ухо на вратата на покоите си, опитвайки се да затаи дъх до степен, че й се зави свят. Стоеше в очакване и по тялото й пълзяха хиляди дребнички мравки.
В коридора цареше тишина. Мъчителна, убийствена тишина.
Тя духна една къдрица от лицето си и хвърли поглед на холографа на Луната близо до тавана на стаята й, който показваше движението на слънчевата светлина и сенките, и към стандартизирания дигитален часовник под него. 18:59.
Уинтър изтри в роклята си потните си длани. Пак се ослуша. Отброи секундите наум.
Ето на! Стъпки. Твърдият, отсечен тропот на ботуши.
Прехапа устни. Левана не беше потвърдила, че молбата на Уинтър ще бъде удовлетворена — момичето дори не знаеше дали мащехата й ще обмисли молбата й, но и това беше възможно. Беше възможно.
Гвардеецът, който през изминалите четири часа стоеше като статуя пред покоите й, бе освободен от поста си и си тръгна. Стъпките му бяха съвършен метроном на онези, които тъкмо се чуха.
Последва кратко шумолене, докато новият страж се наместваше до стената на коридора — последната защитна линия, в случай че шпионин или убиец нападне принцесата, и първият човек, отговорен да я отведе оттук, ако безопасността на двореца Артемизия бъде изложена на риск.
Тя стисна очи и допря дланта си до стената, сякаш през камъка щеше да почувства биенето на сърцето му.
Вместо него усети нещо топло и лепкаво.
Възкликна уплашено и отдръпна ръка; дланта й бе изцапана с кръв.
Разстроена, отметна назад коса с кървавата си ръка, но в миг я спусна напред.
— Не — изсъска Уинтър на онзи демон, който беше решил, че тъкмо сега е най-подходящият момент да й прати виденията.
Отново затвори очи и отброи от десет до едно. Когато ги отвори, кръвта бе изчезнала и ръката й беше чиста.
Тя изхриптя, нагласи роклята си и отвори вратата, колкото да подаде глава навън. Обърна се към стража статуя отпред и сърцето й се изпълни с радост.
— О, тя е казала „да“! — изпищя Уинтър и отвори вратата докрай. Изтопурка покрай Хиацинт и застана пред него.
И да я беше чул, той не отговори.