Собственият й пръст потрепна. Започна да пулсира, разкъсван между двама господари. Просто един малък пръст.
Онова, което бе останало от волята й, овладя ръката на Левана. Чувстваше как биоелектричеството припуква във въздуха между тях. Заслуша се в острия звук на енергията им. Силата и изтощението им ту напираха, ту се отдръпваха. Синдер си каза, че напредва и ще извие пръста на Левана, когато усети как собственият й пръст помръдна върху спусъка. От челото й се стичаше пот. Един косъм залепна на устните й. Носеше се силна миризма на желязо. Всяко усещане я разсейваше. С всеки миг силата й отслабваше все повече.
Левана беше свъсила вежди. Обливаше я пот, лицето й се бе сгърчило от напрежение. Двете се задъхваха и тогава…
Нещо изпука силно в главата на Синдер.
Тя възкликна и ръката й падна. Мускулите я боляха, но отново й принадлежаха. Преглътна, замаяна от усилието.
Левана изхлипа от яд. Тялото й се отпусна.
— Добре, добре. Предавам се. — Каза го тъй тихо, че Синдер не беше сигурна дали я чу добре. Кралицата сякаш беше забравила пистолета, опрян в слепоочието й. Лицето й бе все така изкривено, тялото й — безсилно в огромната рокля. — Отстъпвам ти короната, страната, трона си. Вземи всичко. Само… само ме остави. Остави ме да върна хубостта си. Моля те.
Синдер зяпна учудено леля си. Белезите, сплъстената й коса, притвореното й око. Треперещите й устни, отпуснатите рамене. Толкова беше изтощена, че бе захвърлила обаянието си. Беше твърде слаба, за да се бори.
Синдер я съжали.
Преглътна с мъка.
— Приемам — рече тя, замаяна. Държеше под контрол пръста на Левана, но й позволи да свали пистолета. Подаде й ръка. Левана я погледна за миг, сетне пусна пистолета.
В следния миг грабна забравения нож, хвърли се напред и заби острието в сърцето на Синдер.
Дъхът на Синдер секна, дробовете й сякаш се взривиха. Сякаш гръм я порази и мина през цялото й тяло. Гърдите й се свиха от болка и тя падна назад. Левана се строполи с нея. Лицето й се бе сгърчило от ярост. Стиснала с две ръце дръжката на ножа, тя го завъртя. Всяка клетка в тялото на Синдер агонизираше. Светът се разми.
Единствено инстинктът я накара да вдигне пистолета и да стреля.
Ударът отблъсна Левана. Синдер не видя къде се заби куршумът, но видя как кръв бликна над облегалката на трона.
Очите й се оцъклиха, пред погледа й затанцуваха бели звезди. Тялото я болеше, кръвта лепнеше гореща. Звезди. Изведнъж разбра, че не са плод на въображението, а са нарисувани на тавана на тронната зала. Цяла галактика от звезди.
В тишината дочу хиляди звуци. Далечни, непонятни. Писък. Рев като на ранено животно. Трополене на стъпки. Врата, която се удря в стена.
Името й.
Неясно. Кънтящо. Дробовете й се сгърчиха, тяло й се сгърчи. Усети кръв в устата си.
Сянка мина над нея. Кафяви ужасени очи. Разрошена черна коса. Устни, за които мечтаеше всяко момиче в Републиката.
Каи я погледна — раната, дръжката на ножа, острието. Синдер съзря устата му да изрича името й. Той се обърна, извика нещо през рамо, но гласът му беше като сирена в морето — силен, но много, много далечен.
Глава деветдесет и първа
— Казах ти, че съм добре — повтори настойчиво Скарлет с уморен глас. — Просто последните месеци бяха много дълги.
— Добре — отвърна Емили. Келнерката, единствената приятелка на Скарлет в Рийо, държеше порта тъй близо до лицето си, че очите й изглеждаха размазани, а русите й къдрици изпълваха целия екран. — Никаква те няма от седмици! Изчезна по време на нападенията, сетне избухна войната, а аз намерих в къщата ти онези затворници и след това — нищо! Мислех си, че си умряла! А сега ми пращаш съобщение и ме караш да хвърля малко тор на градината, сякаш всичко е… е наред?
— Всичко е наред. Виж, не съм умряла.
— Виждам, че не си умряла! Но, Скар, за теб говорят във всички новини в градчето! Говорят само за това. Тази… тази лунна революция и нашата малка Скарлет в центъра на събитията! Наричат те героиня. Жил не спира да повтаря, че ще сложи табела в таверната, на която ще пише как героинята на Рийо, Скарлет Беноа, е скочила на бара и се разкрещяла и че много се гордеем с нея! — Емили проточи врат, сякаш така щеше да види по-добре къде се намира Скарлет. — А сега къде си?
— Аз… — Скарлет огледа разкошния апартамент в двореца Артемизия. Стаята беше хиляди пъти по-пищна от нейната фермерска къщурка и тя страстно я ненавиждаше. — Всъщност още съм на Луната.