— На Луната! Може ли да видя? Не е ли опасно там?
— Ем, спри да крещиш. — Скарлет разтри слепоочията си.
— Не ми казвай да спра да крещя, мадмоазел. Беше много заета, та едно съобщение не ми прати, че си жива и здрава!
— Бях в затвора! — викна Скарлет.
Емили ахна.
— В затвора! Измъчваха ли те? Окото ти посиняло ли е, или това е от порта ми, защото екранът напоследък прави номера… — Емили изтри екрана с ръкава си.
— Чуй ме, обещавам да ти разкажа всичко, когато се завърна у дома. Само ми кажи, че още наглеждаш фермата. Кажи ми, че все още си имам дом, в който да се върна.
Емили се намръщи. Макар и ядосана, беше приятна гледка. Хубавичка и нетърпелива, и тъй далеч от всичко, което Скарлет бе преживяла. Гласът й напомни на Скарлет за дома.
— Разбира се, че наглеждам фермата — рече Емили почти обидена. — Нали ме помоли. Просто мислех, че си умряла, макар че… макар че всички мислеха така. Но много се радвам, че си жива и здрава, Скар.
— Аз също.
— Животните са добре, а наемните андроиди идват на работа… сигурно доста си им платила предварително.
Скарлет се подсмихна, спомняйки си, че Крес бе уредила плащанията в нейно отсъствие.
— Скар?
Тя вдигна вежди.
— Успя ли да намериш grand-mere?
Скарлет бе издигнала стена около сърцето си, но пак изпита болка. Беше невъзможно да забрави затворите под Парижката опера. Пребитото тяло на баба й. Смъртта й, а самата тя — безпомощна, без да може да стори нищо.
Това, само това я плашеше да се завърне у дома. Къщата нямаше да е същата без уханието на бабините питки и без калните й ботуши до вратата.
— Тя умря. Умря при първите нападения над Париж.
Лицето на Емили посърна.
— Много съжалявам.
Настъпи мълчание, онзи миг, когато няма какво да се каже.
Скарлет изправи гръб и смени темата.
— Помниш ли онзи уличен боец, който идваше в таверната?
Емили засия.
— С очите? Как бих могла да го забравя?
— Да, така е — отвърна Скарлет през смях. Оказа се, че е лунитянин.
— Не може да бъде! — възкликна Емили.
— Е, аз… излизам с него.
Емили сложи ръка на устата си и картината се размърда.
— Скарлет Беноа! — Тя заекна, сетне продължи: — Ще минат седмици, преди да ми разкажеш всичко.
— Може би. — Скарлет преметна косата си през рамо. — Но ще ти разкажа. Обещавам. Виж, трябва да прекъсна. Исках само да знаеш, че съм добре и да разбера какво става във фермата…
— Ще кажа на всички, че си добре. Кога си идваш?
— Не знам. Скоро, надявам се. И, Ем? Моля те, кажи на Жил да не слага табела.
Момичето сви рамене.
— Не мога да ти обещая, Скарлинг. Ти си нашият герой.
Скарлет угаси портскрийна и го хвърли на леглото. Въздъхна и погледна през прозореца. Навън сновяха стотици хора, които разчистваха развалините и градяха всичко отново.
Артемизия беше красива по свой начин, но Скарлет мечтаеше за свеж въздух и домашна храна. Мечтаеше да се завърне у дома.
На вратата се почука и Вълка колебливо я открехна. Скарлет се усмихна и той влезе с букет сини маргаритки. Изглеждаше малко гузен.
— Подслушвах — призна и сви рамене.
Тя се засмя.
— За какво ти е остър слух, ако понякога не подслушваш? — пошегува се тя. — Влез. Не те очаквах толкова скоро.
Вълка направи още крачка и спря. Накуцваше леко заради раната, но тя зарастваше бързо. Наистина беше направен да бъде силен и издръжлив.
Поне отвън.
Той погледна мрачно цветята и заби ужасните си зъби в долната си устна.
Сутринта беше отишъл до дома си. Майка му отдавна бе погребана в едно от огромните гробища сред пущинаците на Луната, но за него беше важно да види за последен път бащината си къща. Да вземе нещо за спомен оттам.
Скарлет предложи да го придружи, но той предпочете да иде сам.
Тя го разбра. Имаше неща, които човек трябваше да свърши сам.
— Намери ли… нещо?
— Не, всичко от детството ми е изчезнало, а тя… нямаше много вещи. Освен цветята.
Вълка се приближи, без да смее да я погледне в очите, и й подаде букета маргаритки. Половината от крехките стъбълца се бяха пречупили в грубите му ръце.