— Когато бях малка, берях полски цветя за grand-mere. Тя ги слагаше в буркан, а когато почваха да вехнат, ги пъхаше между два листа хартия, за да ги запази завинаги. Сигурна съм, че някъде в къщата има цяла кутия със сушени цветя. — Тя прекара пръст по нежните листенца. — Така ще направим и с маргаритките. В памет на Маха. — Сложи цветята в чашата с вода, която й донесоха на закуска.
Когато се обърна, Вълка беше преместил портскрийна настрани и се бе настанил на крайчеца на огромното легло. Скарлет беше сигурна, че чаршафите са дело на робския труд на хората от външните сектори и това я караше да се чувства гузна всеки път, когато си лягаше.
Още щом седна, кракът на Вълка заподскача тревожно. Скарлет сви очи. Това не беше от скръб.
Той беше напрегнат.
— Какво има? — попита тя и седна до него. Сложи ръка на коляното му.
Вълка я погледна с ярките си очи.
— Ти каза на приятелката ти, че излизаш с мен.
Скарлет примигна и едва не прихна, но се сдържа заради смутеното лице на Вълка.
— Видя ми се по-лесно, вместо да й обяснявам цялата система с женитбата на алфите.
Той погледна неспокойните си ръце.
— Каза й още… че ще се върнеш във фермата.
— Разбира се, че ще се върна. — Тя наклони глава и усети, че я обзема тревога. — Не веднага, но щом нещата тук се успокоят.
Кракът на Вълка заподскача отново.
— Вълк?
— Ти още ли… — Почеса се зад ухото. — Още ли искаш и аз да дойда с теб? Сега, когато… когато… — Той въздъхна. — Още ли ме искаш?
Той сякаш изпитваше болка. Истинска болка. Сърцето й се сгря.
— Вълк… — Спря и преглътна. — Зеев.
Той вдигна учуден очи. Портскрийнът иззвъня, но Скарлет не му обърна внимание. Премести се така, че да го гледа в лицето и пъхна крак под неговия.
— Все още те искам — рече тя твърдо.
Вълка сякаш си отдъхна.
— Просто… не съм това, което си мислиш.
— Така ли? Аз пък си представях един здравеняк, който да цепи дърва за огъня и който добре да си служи с лопатата, а ти със сигурност отговаряш на това описание. С баба се разбирахме отлично, но да си призная… имам нужда от помощ.
— Скарлет…
— Зеев. — Тя обхвана главата му с длани. Не трепна, когато го погледна. Нито пред огромните му зъби, нито пред чудовищните му ръце. Нито пред животински извитите му рамене и издадената челюст. Всичко това беше само отвън. Иначе си беше същият. — Ти си единствен, Зеев Кесли. Винаги ще бъдеш единствен.
Той вирна вежди — това бяха думите, които сам й бе казал преди време.
— Може би няма да свикна веднага. И ще мине време, докато съседските деца престанат да се плашат от теб. — Тя приглади един кичур, който мигновено щръкна пак. — Но ще се справим.
Най-сетне Вълка се успокои.
— Обичам те — прошепна й.
Скарлет прекара ръце през непокорната му коса.
— Наистина ли? Нямаше да разбера.
Портскрийнът й отново иззвъня. Тя свъси вежди и спря звука, сетне се приближи към Вълка и потърка носа си в неговия. Той се поколеба за миг, сетне я целуна. Скарлет се притисна до него. Това беше най-нежната целувка, която някой получовек-полувълк бе дал.
Когато тя се отдръпна, видя намръщеното му лице.
— Наистина ли мислиш, че съседските деца ще се боят от мен?
— Определено. Но имам чувството, че накрая ще ги спечелиш.
Той се усмихна.
— Ще се постарая. — Усмивката му стана дяволита. Той издърпа чаршафите зад гърба й, отпусна се на леглото и я привлече към себе си.
— Скарлет! О!…
Двамата замръзнаха. Скарлет извика и се изправи на лакти. Ико връхлетя в стаята. Тялото й беше покрито с превръзки, които не вършеха никаква работа, но на Луната нямаше магазини за андроидни части, а тя беше казала на Скарлет, че й е дошло до гуша всички да я запят.
— Извинете! Трябваше да почукам. Но ти не ми отговори на съобщенията и… — Ико грейна от щастие, нещо, на което същество с жици и батерия не би било способно. — Синдер се събуди!
Глава деветдесет и втора
Диагностика — завършена. Всички системи са стабилизирани. Рестартиране след 3… 2… 1…
Синдер отвори очи — таван, ярка светлина. Тя скочи и нададе вик от болката в гърдите.
Жената, която седеше до леглото, също извика и падна от стола на колелца. Металните клещи издрънчаха на пода до нея.