— Благодаря ти, Каи.
Той отметна глава и кичур коса падна над очите му.
— Съжалявам. Трябва да те оставя да поспиш. Просто… много се радвам, че си будна. За да си поговоря с теб за всичко.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Почти три дни.
Тя изви очи към тавана.
— Три дни. Какъв лукс.
— Съвсем заслужен. — Каи взе ръката й и я целуна. — Почивай си. Трудното свърши.
— Нима?
Той се поколеба:
— Е, добре. Поне опасната част.
— Ще направиш ли нещо за мен?
За миг Каи свъси вежди, сякаш не му се искаше да поощрява неразумна идея.
— Каквото поискаш.
— Всички земни водачи ли заминаха?
— Не. Успяхме да ги измъкнем от Артемизия по време на боевете, но повечето се върнаха, щом научиха, че си успяла. Всички чакат да се срещнат с теб.
— Можеш ли да организираш среща? Аз, ти, земните водачи… и… Луната… има ли кабинет, министър-председател или нещо такова?
Той понечи да се пошегува, но се сдържа.
— Обикновено главният чародей е втори в страната, но Еймъри е мъртъв. В двореца сега цари тъжен безпорядък.
— Е, тогава избери онези, които смяташ, че трябва да бъдат поканени на официална среща. Важна среща.
— Синдер…
— А също и мащехата ми. Тя тук ли е още?
Той се намръщи.
— Да. Намерихме място за нея и дъщеря й на един от корабите на нашите представители, но той ще отпътува чак утре.
— Доведи и нея. А също и лекарката.
— Синдер, трябва да си почиваш.
— Добре съм. Трябва да свърша това час по-скоро, преди някой да се е опитал да ме убие.
Той се засмя, но я погледна нежно.
— Какво точно трябва да свършиш?
— Да подпиша договора от Бремен. — Тя се усмихна широко. — Искам да направя съюза ни официален.
Глава деветдесет и трета
Хиацинт се тръшна на стола за посетители и загледа завистливо лекаря, който проверяваше данните на Уинтър. Искаше му се той да се погрижи за нея, да може сам да разбере какво е състоянието й и какво да стори, за да й помогне. Но трябваше да се преструва на търпелив и да чака лекарят да му каже за пореден път, че няма какво да се направи. Трябваше да се надяват Уинтър да се възстанови.
Да се възстанови.
Хиацинт мразеше тази дума. Всеки път, когато чуваше някой да я произнася, уплашеният глас на Уинтър зазвучаваше в съзнанието му. И здрав човек не би преживял това. А какво остава за мен?
— Все още сърцето й бие учестено — рече лекарят и прибра портскрийна си, — но поне заспа. Ще я прегледам, когато се събуди.
Хиацинт кимна, въздържайки се да му отвърне нещо язвително. Когато се събуди, крещейки и ритайки. Когато се събуди, виейки като самотен, тъжен вълк. Когато се събуди и нищо не се е променило.
— Не разбирам — рече ядно Хиацинт и погледна челото на Уинтър, — поне в съня си беше спокойна. — Използването на дарбата трябваше да подобри състоянието й.
— Въздържането през годините е причина за лошото й състояние. — Лекарят въздъхна и погледна замислено принцесата. Твърде замислено. Хиацинт настръхна. — Представи си, че мозъкът и дарбата са мускули. Ако не ги използваш дълго и един ден решиш да ги натовариш до краен предел, много по-вероятно е да се схванеш, отколкото да заякнеш. За кратко време тя е направила много и това… е увредило съзнанието й.
„Аз съм съсипана, беше казала тя. Не увредена, а съсипана.“
Още преди Еймъри да се появи.
Щом лекарят излезе, Хиацинт премести стола си по-близо до леглото на Уинтър. Провери каишите на ръцете и краката й — бяха здраво вързани, но не прекалено стегнати. Като се събудеше, тя често се мяташе, дращеше и една от сестрите едва не изгуби окото си, когато решиха да я вържат. На Хиацинт не му беше приятно, но се съгласи, че така ще е по-добре. Уинтър се бе превърнала в заплаха за другите и за себе си. Зъбите й бяха оставили дълбоки следи върху рамото му. Но той все така не вярваше, че милата, добра Уинтър е способна на подобна агресия.
Съсипаната, смазана Уинтър.
Хиацинт задържа ръката й по-дълго от нужното, но сега нямаше кой да му направи забележка, освен той самия.
Обривът от болестта избледняваше с всеки изминал ден. Едва ли щяха да останат белези, а дори да останеха, нямаше да се забелязват върху матовата й кожа. Те не бяха като белезите на лицето й, които с времето бяха избледнели.