— Разбира се — продължи Синдер, — Лин Адри е собственичката на патента и технологията, затова ще бъде честно да получи компенсация. Предполагам, че ще можете да й дадете някакво възнаграждение от производството на устройството.
Всички, освен Адри изразиха съгласието си.
— Възнаграждение? — Погледът й се стрелна към Пърл, сетне пак към Синдер. — Колко… ще бъде това възнаграждение?
Ико сведе глава и рече недоволно:
— Прекалено много за вас.
Синдер сдържа усмивката си.
— Това е въпрос между вас и правителствените органи, на които ще го продадете. — Тя се облегна на масата и погледна мащехата си право в очите. — Но не ставай алчна.
Адри се дръпна назад в креслото. Но очите й грейнаха, когато някой спомена евентуалното производство. Милиони, може би милиарди устройства щяха да бъдат произведени през следващите десет години…
Адри взе ръката на дъщеря си. Пърл погледна майка си и най-сетне и тя сякаш разбра.
Устройството на Лин Гаран щеше да ги направи много, много богати.
Синдер си даде сметка, че не изпитва горчивина, както очакваше. Нека Адри получи възнагражденията, дъщеря си и живота си. От този ден насетне тя възнамеряваше никога повече да не се сеща за тях.
Съжаляваше единствено, че Пеони не е тук. Тя никога нямаше да си играе с Ико в кралските дрешници, като се преобличат с различни рокли. Очите й никога нямаше да заискрят, когато Синдер щеше да сложи короната си за първи път. Никога нямаше да се запознае с Каи — човекът, който се бе превърнал за Синдер в много повече от принц, император и невъзможна мечта.
— Остава последното ми искане — рече Синдер, решена да приключи със срещата, преди чувствата — добри или лоши, да я връхлетят. — То е свързано само с двама от вас. Президента Варгас и губернатора Уилямс. — Синдер се намести в креслото. — Става дума за Карсуел Трън.
Глава деветдесет и пета
Сестрата не спираше да се извинява, докато придружаваше Крес от болницата към двореца. Крес още не се бе възстановила, затова трябваше да я придвижат върху кресло маглев. Това беше най-чудноватото летящо чудо, което беше виждала. Не приличаше на носилка, но не беше и инвалидна количка. Въображението на Крес литна и тя си представи, че е екзотична принцеса от първата ера, седнала на пищен трон, който носят на рамене силни мъже.
Тогава сестрата отново се впусна в извинения и разби всичко на пух и прах. Болницата е толкова претъпкана, обясняваше тя, лекарите не стигат и след като животът на Крес вече е вън от опасност…
Крес нямаше нищо против тази промяна. Радваше, че напуска стерилната клиника.
Беше излязла от суспенсора преди четири часа, но вече бе успяла да се види с Ико, Скарлет, Вълка и дори с уморения Хиацинт, който й беше разказал как са победили Левана, как Синдер е подписала договора на Бремен, как щитовете са извадени от кома, а учените търсят най-добрия начин да ги приспособят към живота на Луната, като в същото време приготвят нужното количество от лекарството за Земята. Крес беше като замаяна.
Ала в мислите й винаги, винаги най-напред присъстваше Трън.
Той не дойде да я види.
Никой дори не спомена името му, а Крес усети, че всички някак стоят със затаен дъх. Сякаш искаха да й кажат нещо, но чакаха неуверено.
Тя бе простреляла два от пръстите му. Драскотина в сравнение с нейните рани и тези на Синдер, но все пак — го простреля. По своя воля.
Сестрата я въведе в познатото крило за гости. Тук бе налетяла на Каи.
— Стигнахме. — И сестрата отвори една врата. — Ако имате нужда от нещо…
— Добре съм. — Крес използва управлението на стола, за да влезе в стаята. Леглото с балдахин беше покрито с искрящи коприни, каменният под беше лъснат. Прозорецът гледаше към една от цветните градини на двореца с беседки и статуи. — Благодаря ви.
— Постарахме се да ви настаним близо до приятелите ви — рече сестрата. — Господин Кесли и госпожица Беноа са през две врати отляво, а стаята на император Каито е точно зад ъгъла. Господин Трън е отсреща.
Крес се обърна. Вратата още бе широко отворена, но тази на Трън беше затворена.
— Така ли?
— Искате ли да проверя дали е в стаята си?
Крес пламна.
— О, недейте. Благодаря ви.
— Тогава да се връщам в болницата. Да ви помогна ли да си легнете?
— Не, ще постоя тук и ще се порадвам на гледката. Благодаря.