— Левана едва не ме уби.
Той раздвижи челюст.
— Аз държах ножа. Усетих всичко. Усетих как те пронизвам, но не можех нищо да направя…
— Точно така — съгласи се тя.
Той коленичи, приведе се напред и склони глава.
— Разбирам. — Той прекара пръсти през косата си. — Разбирам, че беше тя, а не аз, но… Крес. — Въздъхна. — Ще сънувам кошмари до края на дните си.
— Вината не беше твоя.
— Крес, не е там… — Той разтри врата си, погледна я, но погледът му беше тъй напрегнат, че тя не можа да издържи. Лицето й пламна отново. — Аз… — Той сложи ръце на коленете си и се стегна. — Ще останеш ли в екипажа ми?
Мислите й се разпиляха.
— В… екипажа ти?
— Знам. — Трън се покашля. — Цял живот си прекарала в космоса, далеч от цивилизацията. Ще те разбера, ако не се съгласиш. Ако решиш да останеш на Луната или ако… поискаш да те заведа на Земята. Можеш да останеш за известно време при Каи, който, както знаеш, живее в дворец. — Лицето му посърна. — Това сигурно е за предпочитане пред товарния кораб, който ти предлагам.
Той отново закрачи.
— Но Вълка и Скарлет ще останат известно време тук, докато болестта бъде овладяна. И на мен ми хрумна нещо. С тази работа ще се наложи да пътуваме из цялата Американска република. Надали ще имаме много време да разглеждаме забележителности, но там ще има… Гори. И планини. И всякакви други неща. А когато свършим, ако искаш да отидеш някъде, ще те заведа. Ще те заведа… където пожелаеш.
На Крес й се зави свят. Трън не спираше да снове.
— Ти ми предлагаш… работа.
— Да… Не. — Трън се поколеба. — Нещо такова. Знаеш ли, тирадата ми мина далеч по-гладко, когато се упражнявах снощи.
Тя присви едното си око.
— Капитане, все още пия доста лекарства и не разбирам накъде биеш.
Той погледна болничния халат и летящото кресло, сякаш съвсем беше забравил за тях.
— Спатии, ама и аз съм един! Искаш ли да си легнеш? Трябва да си легнеш.
И без да дочака отговор, той я взе на ръце тъй, сякаш носеше безценна кукла на сънищата. Крес потисна болката и той я отнесе на леглото.
— По-добре ли е така? — попита и я положи върху завивките.
— По-добре — призна тя.
Но той не я пусна. Беше съвсем близо до нея, когато тя го погледна в очите.
— Крес, виж. Явно не ме бива за тази работа. Поне когато съм пред теб. — Изглеждаше ядосан. Стисна тънкия болничен халат. — Но съм добър в това.
Наведе се още и устните му се притиснаха в нейните, а тя потъна в меката възглавница. Крес ахна, впи пръсти в ризата му, уплашена, че той може да се отдръпне, преди да е запомнила мига. Но Трън не се отдръпна и постепенно Крес набра смелост да го целуне. Матракът хлътна — Трън се бе подпрял с коляно, за да не я притисне. Гипсът докосна бедрото й, отначало неумело, но сетне той докосна с палец лицето й. Устните му го последваха. Към брадичката. Към врата. И по-надолу.
Тялото й се втечни и тя си помисли, че ако можеха да го бутилират, от Трън би излязло най-доброто болкоуспокоително.
Трън се отдръпна, но тя все още усещаше докосването на косата му по лицето си, топлината на дъха му по рамото.
— Двадесет и три — обяви той.
— Мм? — Тя отвори замъглените си очи. Трън се изправи с виновно и тревожно лице и блаженството й се изпари.
— Веднъж ме попита колко пъти съм казвал на момичетата, че ги обичам. Опитах се да си спомня и съм сигурен, че отговорът е двадесет и три.
Тя примигна бавно. Устните й се свиха и постепенно оформиха въпрос:
— Включително и лунното момиче, което целуна?
Той се навъси.
— И нея ли да броим?
— Нали й каза, че я обичаш?
Той отвърна поглед встрани.
— Двадесет и четири.
Крес зяпна. Двадесет и четири момичета! Та тя дори не познаваше двадесет и четирима човека!
— Защо ми казваш това?
— Защото искам да знаеш, че не съм бил искрен с тях. Казал съм го, защото това се очаква да кажеш, а не защото съм го мислел. А с теб е различно. За първи път съм уплашен. Уплашен, че можеш да размислиш. Уплашен, че всичко ще объркам. Спатии, Крес, страх ме е от теб!
Сърцето й се развълнува. Той не изглеждаше никак уплашен.
— Ето каква е работата. — Трън се плъзна до Крес на леглото. — Ти заслужаваш нещо по-добро от някакъв си крадец, който след време пак ще пъхнат в затвора. Това е ясно на всички. Дори и на мен. Но, изглежда, си решила да повярваш, че аз съм приличен, достоен за теб човек. Тъй че най-много ме плаши… — Той завъртя между пръстите си кичур от косата й. — … това, че един ден даже ти ще разбереш, че мога повече.