— Трън…
— Не се бой. — Той целуна кичура. — Аз съм криминален мозък, имам план. Той се покашля и започна да изрежда: — Първо, да си намеря свястна работа — махна във въздуха — и готово. — Да си купя законно кораба. Да докажа, че от мен става герой, като помогна на Синдер да спаси света. О, почакай, това вече го направих. — Смигна й. — А, трябва да спра да крада. И да ти покажа света, и да сбъдна мечтите, но това се подразбира от само себе си. Тъй че, докато разбереш, че не те заслужавам… току-виж съм те заслужил. — Той се усмихна самодоволно. — Ето така трябваше да мине речта ми.
— Хубава реч — прошепна Крес.
— Да, знам. — Той се примъкна до нея и я целуна по рамото. Цялата й ръка настръхна.
— Капитане?
— Крес.
Не можа да го каже. Трън беше прав — страшно си беше. Много по-страшно от първия път в пустинята. Сега беше различно. Беше истинско.
— Влюбена съм в теб.
Той се засмя.
— Можеше да се очаква след всичко това. — Наведе се и я целуна по челото. — И аз те обичам.
Глава деветдесет и шеста
Уинтър взе пръчката от земята и я хвърли към защитната ограда, но духът на Рийо само килна глава.
Тя въздъхна и отпусна ръце в скута си.
Кризите й все така идваха и си отиваха, но лекарите решиха, че умът й е достатъчно бистър и й позволиха да вземе решение: да остане в болницата, където ще я връзват, когато получи пристъп, или да й сложат електрошокова гривна, която да я обезврежда при нужда. Тя избра тази илюзорна свобода, спомняйки си Рийо и как каишката не му позволяваше да напусне огражденията, които отначало сигурно са му се стрували тъй лесни за прескачане.
Хиацинт беше против. Смяташе, че умът е нестабилен и без страха от произволните шокове. Но Уинтър трябваше да се измъкне от болницата. Трябваше да избяга от кошмарите, които я преследваха.
Оттогава тя често идваше в менажерията. Това беше едно от малкото спокойни кътчета в града, което иначе се вълнуваше от обновлението и политическите промени. Всичко това, естествено, беше много важно. Винаги беше мечтала да живее в страна, където хората говорят това, което мислят, където има справедливост и те имат правото да избират как да живеят. Но от разговорите за всички тези неща я болеше глава. Завиваше й се свят и тя предпочиташе да се скрие на тихо и уединено място, където не би наранила друг, освен себе си.
Халюцинациите вече бяха по-нарядко, но Уинтър още виждаше мащехата си в сенките на двореца и чакаше острия нож и лицемерно милите й думи. Блясъкът на Еймъровите очи я следваше по коридорите. Често надушваше мириса на кръвта, която капеше от стените.
Духът на Рийо я чакаше — още първия път, когато дойде в менажерията.
Покрай несигурността по време на революцията пазачите бяха избягали и още не ги бяха открили. Животните бяха изгладнели, Уинтър цял ден им носи храна от складовете, почиства клетките и менажерията се превърна в онзи резерват, който тя помнеше. Когато Хиацинт дойде да я види, доведе прислужници, за да й помогнат.
Работата тук й помагаше. Всички гледаха на нея като на главния пазач, макар че я наричаха „принцесо“ и се преструваха, че не мирише на оборски тор.
Рийо — този тъжен дух, който вече не гонеше пръчката, положи глава в скута й и тя го погали между ушите.
— Принцесо.
Рийо изчезна. Хиацинт стоеше, подпрян на стената, недалеч от мястото на убийството. Там, където се бяха целунали.
Споменът я погълна. Уинтър потъна в лед, някак горещ, но и студен. Потрепери.
Хиацинт свъси вежди, угрижен, но Уинтър се отърси от спомена. Това не беше халюцинация. Съвсем нормална фантазия, каквато едно нормално момиче би имало, когато е влюбено в най-добрия си приятел.
— Защо ме наричаш така? — рече тя и отметна косата от раменете си. — Някога ми казваше Уинтър.
Той се облакъти на стената.
— Някога идвах при теб, без да имам чувството, че от мен се очаква да ти хвърля трохи, за да спечеля благоразположението ти.
— Трохи ли? Нима ти приличам на гъска?
Той наклони глава.
— И на арктически вълк не ми приличаш, но така пише тук на табелката.