Синдер се усмихна вяло.
— Бих искала да дойда. Ще ни липсваш.
— Струва ми се, скоро ще разбереш, че на кралиците не им остава много време да бъдат самотни.
— Ще видим. — Изведнъж й стана неловко да седи на трона, извисена над Каи. Стана, скръсти ръце на гърдите си и тръгна бавно към терасата. Тревогата нарастваше в гърдите й. Два дни. Още два дни и той ще си замине.
А толкова много неща й се щеше да му каже, но два дни не стигаха да излее всичко, особено когато думите засядаха на гърлото й.
— Странна работа — рече Каи, като се приближи, отново отправил взор към Земята. — Толкова дълго се опитвах да избегна съюза с Луната. А сега, когато подписахме договора и войната свърши… бракът не ми се вижда чак толкова лош.
Сърцето й подскочи. Каи я погледна, а сетне се усмихна свенливо, но и уверено. Същата усмивка от деня на срещата им на пазара. След като дълго мълчаха неловко, той се засмя. — Ти май наистина не можеш да се изчервяваш, а?
Връхлетя я облекчение и същевременно разочарование и тя пъхна ръце под мишците си, за да не види той как треперят.
— Това не беше мило.
Той свъси вежди.
— Виж, донесох ти нещо.
— Дано не е годежен пръстен.
Каи спря и сви устни, сякаш съжаляваше, че идеята не му е хрумнала по-рано.
— Или ръкавици — добави Синдер. — Никак не им провървя последния път.
Каи се усмихна широко, приближи се и падна на едно коляно.
Очите й се разшириха.
— Синдер…
Сърцето й затуптя.
— Задръж!
— Отдавна чакам момента да ти дам това.
— Каи…
С лице, сериозно като на политик, той измъкна ръка иззад гърба си. Държеше малък метален крак, от който стърчаха изгорели жички, а ставите му бяха изцапани с грес.
Синдер си отдъхна, сетне се разсмя.
— Ти… о!
— Разочарована ли си, защото на Луната има прекрасно хранилище за скъпоценности и ако искаш…
— Млъкни — рече тя и пое крака. Започна да го разглежда от всички страни и поклати глава. — Все опитвам да се отърва от това нещо, а то все ме намира. Защо си го запазил?
— Хрумна ми, че ако успея да намеря киборг, на който кракът да стане, това ще е знак, че сме създадени един за друг. — Той изви устни. — Но тогава ми стана ясно, че сигурно ще пасне на някое осемгодишно дете.
— Единадесетгодишно.
— Близо бях. — Той се поколеба. — Това беше единствената ми връзка с теб, когато мислех, че никога повече няма да те видя.
Тя го погледна.
— Защо още си коленичил?
Каи взе изкуствената й ръка и я целуна по прясно лъснатите пръсти.
— Ще трябва да свикнеш с това. Върви с владенията ти.
— Ще въведа закон, по който правилният поздрав на суверена е да му чукнеш ръката.
Усмивката на Каи грейна.
— Гениално! Аз също.
Синдер отдръпна ръката си и седна на ръба на терасата и краката й увиснаха. Отново я връхлетяха сериозни мисли и тя се вгледа в металния крак.
— Всъщност исках да те питам нещо.
Каи се настани до нея. На лицето му се изписа любопитство. Синдер отвърна поглед встрани и набра смелост.
— Мисля си… — Спря. Преглътна. Пак подхвана: — Реших да разпусна лунната монархия. — Стисна устни и зачака. Мълчанието доби плътност в пространството помежду им. Но Каи не попита „Защо?“, „Как така?“, „Ти полудя ли?“.
Вместо това рече:
— Кога?
— Не знам. Когато нещата се успокоят. Когато реша, че ще могат да понесат новината. — Тя си пое дълбоко дъх. — Пак ще се случи същото. Рано или късно, някой крал или кралица ще промие умовете на хората, ще използва силата си да ги пороби… Трябва да има разделение на властите, някакъв механизъм, който да ограничава властта… затова реших да направя Лунната република, където правителството ще се избира от народа и прочие. — Прехапа устни. Чувстваше се глупаво да говори за политика, сякаш имаше понятие от нея и чак когато Каи кимна замислено, тя осъзна колко важно бе неговото одобрение. Преглътна с мъка, буца бе заседнала на гърлото й. — Мислиш ли, че това е добре?
— Мисля, че ще ти е трудно. Хората не обичат промените. Дори потиснатите при управлението на Левана незабавно те приеха като своя кралица. Да не говорим за суеверието около кралското потекло. Но… мисля, че си на прав път. Мисля, че Луната се нуждае от това.