— Съжалявам, Ваше Височество — рече Хиацинт и отново изпъна тяло. — Аз съм на пост. Не бива дори да влизам тук и вие знаете това.
— Съвсем сигурна съм, че за първи път го чувам. Струва ми се, че можеш да ме пазиш даже по-добре вътре, отколкото отвън. Ами ако някой се вмъкне през прозореца?
Устните му се извиха в горчива усмивка. И на двамата им беше ясно, че никой няма да се вмъкне през прозореца, но той не възрази. Вместо това се приближи и сложи ръце на раменете й. Жестът беше нечуван, неочакван. Не точно като „Валса на затъмнението“, но кожата й пак потръпна приятно.
— Щастлив съм, че те пазя — рече той. — Бих сторил всичко за теб. Ако под леглото ти имаше убиец, щях да поема куршума му, без да се замисля, без да се налага никой да ме манипулира.
Тя се опита да го прекъсне, но той говореше едновременно с нея.
— Но когато съм на пост, не можеш да очакваш нищо повече от мен, освен да бъда твой телохранител. Не твой приятел. Левана отдавна знае, че съм твърде близък с теб, че съм загрижен за теб повече, отколкото трябва…
Тя сбърчи вежди и отново се опита да го прекъсне, като си мислеше, че това изречение заслужава повече пояснения, но Хиацинт не спираше да нарежда:
— … и няма да й дам друг повод да ме държи в ръцете си. Нито пък теб. Няма да бъда поредната пешка в играта й. Разбираш ли?
Най-сетне мълчание, а на нея свят й се виеше, докато се опитваше да осмисли признанието му — какво искаш да кажеш с това, че си загрижен за мен повече, отколкото трябва? — без да оспорва страховете му.
— Ние отдавна сме пионки в играта й — отвърна тя. — Аз съм пионка в играта й от деня, в който тя се омъжи за баща ми, а ти от деня, в който те взеха в гвардията.
Той стисна устни и понечи да се отдръпне — продължителното докосване беше прекрачило стотици професионални граници, — но Уинтър хвана ръцете му и ги стисна с все сила.
— Просто си помислих… — Тя се поколеба. Изведнъж забеляза колко по-големи бяха станали ръцете му след последния път, в който ги бе държала. Тази мисъл я сепна. — Помислих си, че няма да е зле от време на време да слизаме от шахматната дъска.
Хиацинт я погали с палци по пръстите — само веднъж, като тик, който трябваше да бъде усмирен.
— Би било чудесно — рече той, — но това не бива да става, докато съм на пост. И със сигурност не и зад затворени врати.
Уинтър хвърли поглед край него към вратата, която лично бе затворила, след като той влезе да търси измисления убиец.
— Значи ще те виждам всеки ден, но трябва да се преструвам, че изобщо не те виждам, така ли?
Той отскубна ръцете си.
— Нещо такова. Съжалявам, принцесо. — Отстъпи назад и незабележимо се преобрази във воина стоик. — Ще бъда в коридора, ако наистина се нуждаеш от мен.
След като той излезе, Уинтър остана така, хапейки долната си устна, без да може да се отърси от краткото щастие, което се бе промъкнало в пукнатините на иначе разочароващата среща.
Загрижен съм за теб повече, отколкото трябва.
— Добре — измърмори на себе си тя. — И така става.
Тя взе малката кутия с бои, няколко четки и големия колкото юмрук Сатурн, който чакаше своя калейдоскоп от пръстени.
Този път Хиацинт малко се стресна, когато тя се подаде в коридора. Първия път я бе очаквал, но сега явно беше изненада. Тя потисна усмивката си, мина от другата му страна, плъзна се по стената и се настани до него на пода, кръстосала крака. Затананика си, докато слагаше пред себе си боите и четките.
— Какво правиш? — измърмори едва чуто Хиацинт, макар че коридорът беше пуст.
Уинтър се престори, че подскача.
— О, съжалявам — и погледна нагоре към него. — Боя се, че не те видях.
Той се намръщи.
Принцесата му смигна и като потопи четката в наситената небесносиня боичка, се зае с работата си.
Хиацинт мълчеше. Тя също. Когато първият пръстен беше готов, тя намести главата си върху бедрото му, за да й е по-удобно, и избра яркото оранжево. Над нея Хиацинт въздъхна и тя почувства в косата си лекото докосване на пръстите му. Загатване, намек за близост, след който той отново се превърна в статуя.