Сякаш някой свали от раменете й цяла луна.
— Какво ще правиш след това? След абдикацията?
— Не знам. Чух, че Трън си търси механик на пълно работно време. — Тя сви рамене, но Каи я гледаше, замислен. — Защо ме гледаш?
— Мисля, че трябва да се върнеш в Републиката. Можеш да отседнеш в двореца като посланик на Луната. Това ще бъде знак на добра воля. Доказателство, че Земята и Луната ще работят заедно и помежду им ще цари съгласие.
Синдер прехапа устни.
— Мислех, че хората в Републиката ме мразят. Заради отвличането. И всичко останало.
— Моля те. Та ти си изчезналата принцеса, която ги спаси от владичеството на императрица Левана. Чух, че някаква компания за играчки иска да направи фигурки с твоя образ. Освен това ще ти издигнат статуя на пазара при работилницата ти.
Тя направи гримаса.
Каи се засмя и взе ръката й.
— Когато се върнеш, ще бъдеш приета с отворени обятия. А след всичко, което се случи, ще имаш поне двеста хиляди обожатели, които ще пожелаят да бъдеш дама на годишния им бал на мира следващата година. Очаквам поканите да завалят съвсем скоро.
— Едва ли.
— Почакай и ще видиш. — Той наклони глава и косата падна над очите му. — Реших, че няма да е зле да напиша пръв името си в списъка, преди някой да те е откраднал. Ако започнем от днес и планираме чести посещения между Земята и Луната, може дори да имам време да те науча да танцуваш.
Синдер едва прикри усмивката си.
— Моля те, кажи „да“.
Тя се заигра с изгорелите жички и попита:
— Ще трябва ли да нося рокля?
— Ако искаш, ела с военни обувки и работни панталони.
— Може би така ще направя.
— Добре.
— Ико ще ме убие. — Тя се престори, че обмисля поканата и отправи очи към небето. — Може ли да доведа и приятелите си?
— Аз лично ще изпратя покани на целия екипаж на „Рампион“. Ще се съберем всички отново.
— Даже и на Ико?
— Дори ще й намеря кавалер.
— Защото има закон, който забранява на андроидите да присъстват на бала.
— Струва ми се, че познавам един човек, който може да промени закона.
Тя се усмихна широко и се приближи към него. Мисълта да се върне на бала и да се изправи срещу всички онези хора, които я бяха зяпали с такъв ужас и презрение, я изпълваше с непоносима тревога, ужас и неизразима радост.
— За мен ще бъде чест.
Погледът му се смекчи.
— А за уроците по танци какво ще кажеш?
— Не насилвай късмета си.
Каи вдигна брадичката й и я целуна. Синдер не знаеше коя поред беше тази целувка — най-сетне бе разбрала как се изключва автоматичното броене в мозъка й, а и пет пари не даваше колко пъти я бе целунал Каи. Интересуваше я само едно, че това не беше последната им целувка.
Когато Каи се отдръпна, на лицето му бе изписана тъга.
— Синдер, мисля, че от теб би излязъл чудесен владетел. Решението ти е доказателство за това. — Той се поколеба. — Но също знам, че ти никога не си искала истински да бъдеш кралица.
Синдер не му бе споменавала това и се питаше дали толкова много й е личало през цялото време.
— Но трябва да те попитам дали… дали някой ден няма да обмислиш предложението ми да станеш императрица.
Синдер го погледна в очите и преглътна шега, която напираше на устните й. Каи не се шегуваше за годежния пръстен и уроците по танци. Това беше истински въпрос, от истински император, който трябваше да мисли за истинското бъдеще на своята страна.
Ако искаше да бъде част от неговото бъдеще, трябваше да стане част от всичко.
— Ще си помисля — рече тя и за първи път от дни насам си пое спокойно въздух. — Някой ден.
Усмивката му се върна — сияйна, щастлива.
Той я прегърна и Синдер не можа да скрие собствената си усмивка. Тя се сгуши в него, загледана в езерото Артемизия, белия град и планетата Земя, обградена от звездите. Завъртя в ръце тежкия, омразен крак. Откакто се помнеше, той й беше бреме. Едно непрестанно напомняне, че е безполезна, незначителна, един киборг и нищо повече.
И пусна крака във водата.