Ледът вече бе стигнал до раменете й. Качваше се по врата й.
Но дори през пропукването му, тя чу прерязването на гърлото. Клокоченето на кръвта и приглушения вик. Тежкото свличане на тялото.
Студът се бе вмъкнал в гърдите й. Тя затвори очи и си напомни да се успокои, да диша. В съзнанието си чу твърдия глас на Хиацинт, усети как ръцете му я стиснаха за раменете. Това е видение, принцесо. Просто илюзия.
Обикновено спомените за думите му й помагаха да преодолее паниката. Ала този път ледът плъзна още по-бързо. Обгърна ребрата й. Загриза стомаха й. Скова сърцето й.
Уинтър замръзваше отвътре навън.
Чуй ме.
Хиацинт го нямаше.
Следи гласа ми.
Хиацинт беше заминал.
Всичко е плод на въображението ти.
Тя чу чаткането на ботушите на стражите, които приближиха тялото. Завлякоха трупа до края на терасата. Бутнаха го и далеч долу се чу пльосване.
Благородниците запляскаха със сдържана учтивост.
Уинтър чу как пръстчетата на краката й се чупят. Един. По. Един.
— Много добре — рече кралица Левана. — Чародей Тавълър, погрижете се присъдата да бъде изпълнена докрай.
Ледът се промъкваше в гърлото й, нагоре към лицето. В слъзните канали сълзите й замръзваха. Слюнката се превръщаше в кристали по езика й.
Щом един от прислужниците захвана да мие кръвта от плочите, тя вдигна глава. Еймъри почистваше ножа си с парцал. Погледна я в очите. Усмивката му бе изпепеляваща.
— Боя се, че на принцесата й липсва воля и смелост за тези гледки.
Сред публиката се разнесе сподавен смях — отвращението на Уинтър от процесите беше извор на забавление за придворните.
Кралицата се обърна, но Уинтър не можа да вдигне глава. Тя беше момиче от лед и стъкло. Зъбите й бяха чупливи, дробовете й като нищо можеха да се пръснат на парчета.
— Така е — отвърна Левана. — Често дори забравям, че е тук. От теб има толкова полза, колкото от една парцалена кукла, нали, Уинтър?
Отново смях, този път по-силен, сякаш кралицата бе дала позволение да се присмиват на принцесата. Само че Уинтър не можеше да отвърне нито на кралицата, нито на смеха. Тя не откъсваше очи от чародея, опитвайки се да скрие страха си.
— О, тя съвсем не е толкова безполезна — отвърна Еймъри. Уинтър все така го зяпаше. На гърлото на мъжа се появи тънка пурпурна линийка и от раната започна да блика кръв. — Най-красивото момиче на цялата Луна? Ако питате мен, някой ден от нея ще излезе щастлива съпруга на някой от мъжете от обкръжението ви.
— Най-красивото момиче ли каза, Еймъри? — попита Левана безгрижно, умело прикривайки гнева си.
Еймъри веднага се поклони.
— Без „най“ отпред, кралице моя. Никой смъртен не би могъл да се сравни с вашата прелест.
Приближените на кралицата побързаха да се съгласят и изведнъж от всички страни заваляха хиляди комплименти, но въпреки това Уинтър все още усещаше похотливите погледи на не един от благородниците.
Еймъри тръгна към трона, а отрязаната му глава се килна, тупна върху мрамора, затъркаля се, търкул-търкул, и спря в замръзналите крака на Уинтър.
Със застинала усмивка.
Момичето проплака жално, но звукът бе затрупан от снега в гърлото й.
Всичко е плод на твоето въображение.
— Тишина — нареди Левана, щом се насити на хвалбите. — Свършихме ли вече?
Ледът най-сетне бе достигнал очите на Уинтър и тя нямаше друг избор, освен да ги стисне, за да се отърве от безглавия призрак на Еймъри, затваряйки се в студа и тъмнината.
Тук ще умре, без да скърби за живота си. Ще остане погребана под лавината от смърт. И никога повече нямаше да й се наложи да види ново убийство.
— Има още един затворник, който трябва да бъде осъден, кралице моя. — Гласът на Еймъри отекна в студената празнина в съзнанието на Уинтър. — Сър Хиацинт Глина, кралски страж, пилот и телохранител на чародея Сибил Мира.
Уинтър ахна, ледът се пръсна и в тронната зала изригнаха безброй остри лъскави късчета, които се посипаха по пода. Никой друг не ги чу. Никой друг не ги забеляза.
Еймъри, с глава на раменете, отново я наблюдаваше, сякаш бе чакал да види реакцията й. С едва забележима самодоволна усмивка той отново насочи вниманието си към кралицата.
— Ах, да — рече Левана. — Доведете го.