— Да, да, анонимното съобщение, получено от Сибил, което я известява за плановете на Лин Синдер. — Левана въздъхна. — Вижда ми се крайно удобно, че съобщението, за което твърдиш, че си изпратил, не е видял друг, освен Сибил, а тя е мъртва.
За първи път под втренчения поглед на кралицата Хиацинт изгуби самообладанието си. Той все така не извръщаше взор към Уинтър.
Кралицата се обърна към Джерико Солис, капитана на стражата.
— Ти си бил със Сибил в онзи ден, когато е нападнала кораба на враговете ни, но при все това твърдиш, че не е споменала за никакво съобщение. Имаш ли да добавиш нещо?
Джерико излезе крачка напред. От пътуването до Земята той се бе завърнал с доста синини, но повечето вече избледняваха.
— Кралице, чародеят Мира беше сигурна, че ще открием Лин Синдер на онзи покрив, но не спомена за информация отвън — все едно дали анонимно, или не. Когато корабът кацна, именно чародеят Мира нареди да заловим Хиацинт Глина.
Хиацинт смръщи вежди.
— Може би все още е била ядосана, че я прострелях. — Той замълча, сетне добави: — В моя защита — бях под контрола на Лин Синдер.
— Явно доста неща имаш да кажеш в своя защита — отбеляза Левана.
Хиацинт не отвърна. Това беше най-спокойният затворник, който Уинтър бе виждала — той, който знаеше по-добре от всеки друг какви ужасни убийства бяха ставали в тази зала точно на мястото, където стоеше. Вместо да се разгневи от дързостта му, Левана изглеждаше замислена.
— Позволете ми да говоря, кралице?
Тълпата се раздвижи шумно и на Уинтър й трябваше малко време да различи онзи, който се обади. Беше войник от стражите. Един от безмълвните орнаменти в двореца. Момичето го разпозна, но името му не й беше известно.
Левана го изгледа кръвнишки и Уинтър си помисли, че мащехата й пресмята дали да му даде позволението си, или да го накаже, задето се бе обадил, без да го питат. Накрая рече:
— Как се казваш и защо се осмеляваш да прекъсваш процеса?
Стражът пристъпи напред и както винаги, втренчи поглед в стената.
— Казвам се Лиам Кини, кралице моя. Аз съм един от войниците, които прибраха тялото на чародея Мира.
Въпросително вдигане на веждите към Джерико; утвърдително кимване в отговор.
— Продължавай — нареди Левана.
— Когато открихме господарката Мира, у нея имаше портскрийн и макар той да се бе счупил при падането, ние го предадохме като улика по делото за убийството й. Чудех се дали някой се е опитал да възстанови въпросното съобщение.
Левана се обърна пак към Еймъри, наложил маска на лицето си, която Уинтър добре познаваше. Колкото по-приятен израз имаше, толкова по-разгневен беше той.
— В действителност ние успяхме да влезем в последните съобщения на портскрийна. Аз тъкмо се канех да отворя дума за тях.
Това беше лъжа и Уинтър се обнадежди. Еймъри беше изпечен лъжец, особено когато това беше в негов интерес. Той мразеше Хиацинт. Не би издал нищо, което би помогнало на стража.
Надежда. Слаба, крехка, жалка надежда.
Еймъри посочи вратата и един прислужник забърза с поднос, върху който лежаха счупеният портскрийн и холограф.
— Това е портскрийнът, за който говореше сър Кини. Разследването ни потвърди, че в онзи ден Сибил Мира действително е получила анонимно съобщение.
Прислужникът включи холографа и в центъра на залата затрепка образ. Зад него Хиацинт се стопи като призрак.
Холографът показа просто текстово съобщение.
Лин Синдер планира да отвлече императора на ИР.
Бягството ще стане от покрива на северната кула по залез-слънце.
Толкова много информация, побрана само в няколко думи. Типично за Хиацинт.
Левана прочете думите с присвити очи.
— Благодаря ти, сър Кини, задето повдигна този въпрос. — Еймъри не получи благодарност и това направи силно впечатление.
Стражът се поклони и се върна на поста си. Стрелна непроницаемия си поглед към Уинтър, сетне отново извърна очи към стената.
— Сър Глина, сега ще ми кажеш, че това е изпратеното от теб съобщение. Правилно ли допускам?
— Така е.
— Има ли какво да добавиш, преди да издам присъдата ти?
— Не, кралице.