— Не е прилично една седемнадесетгодишна принцеса да остава насаме с млади мъже и техните съмнителни намерения.
Тя се разсмя.
— Даже и с млади мъже, които са нейни най-добри приятели, откакто е проходила?
Той поклати глава.
— Тези са най-опасните.
Тя прихна и лицето на Хиацинт отново грейна.
Но шегата беше сладко-горчива. Истината бе, че Хиацинт я докосваше само когато й помагаше да понесе по-леко халюцинациите и с години не я бе докосвал по друг повод. Не и след времето, когато тя беше на четиринадесет, а той на шестнадесет, и тя се бе опитала да го научи да танцува „Валса на слънчевото затъмнение“, но резултатите не бяха особено сполучливи.
Скоро ще трябва да му предложи „Млечния път“ и с този валс да даде тласък на не чак дотам достойните му намерения.
Усмивката й взе да гасне и тя каза:
— Липсваше ми.
Той сведе поглед и се опита да се намести по-удобно върху слънчевия часовник. Стисна зъби, за да скрие от нея, че всяко движение му причинява болка.
— Как е главата ти? — попита, след като думите й обгърнаха и двама им като в плащ.
— Виденията ту се появяват, ту изчезват, но не се влошават.
— Днес имала ли си халюцинации?
Тя изпъна една гънка на ленените панталони и се замисли.
— След процеса вчера не съм. Там се превърнах в ледено момиче, а Еймъри изгуби главата си. Буквално.
— Да можеше последното да се сбъдне.
Тя му направи знак да мълчи.
— Никак не ми харесва как те гледа напоследък.
Уинтър хвърли поглед през рамо, но на площада не се мяркаше жива душа. Единствено музиката и смехът, които се носеха отдалеч, й напомняха, че се намират насред столицата.
— Сега, когато се завърна, трябва да си мериш приказките.
— Ти ли ще ми даваш акъл как да не се набивам на очи?
— Хиацинт…
— На площада има три камери. Две върху уличните лампи зад гърба ти, една, скрита на дъба зад слънчевия часовник. Нито една от трите не разполага с устройство за улавяне на звука. Освен ако не е наела хора, които да четат по устните?
— Откъде знаеш със сигурност? — Уинтър го изгледа ядно.
— Наблюдението беше един от специалитетите на Сибил.
— Дори така да е, кралицата можеше да те убие вчера. Трябва да внимаваш.
— Знам, принцесо. Нямам никакъв интерес да се върна в тронната зала като нещо друго, освен като верен кралски страж.
Грохотът над главите им привлече вниманието на Уинтър. Светлините на няколко космически кораба, които прекосиха осеяното със звезди небе, чезнеха оттатък купола. Бяха тръгнали към Земята.
— Войници — измърмори Хиацинт. Момичето не разбра дали това е съобщение, или въпрос. — Как върви войната?
— Никой дума не обелва пред мен. Но Нейно Величество ми се вижда доволна от победите… макар че още е бясна заради изчезването на императора и отмяната на сватбата.
— Тя не е отменена. Само временно е отложена.
— Опитай се да й го кажеш.
Той изсумтя.
Уинтър се подпря на лакти и обгърна лицето си с длани.
— Киборгът наистина ли е имал такова устройство, което предпазва хората от манипулация?
В очите му блесна искра, сякаш тя току-що му бе напомнила нещо важно, но щом понечи да се приведе към нея, въжетата го дръпнаха назад. Той изкриви лице и тихо изруга.
Уинтър се премести по-наблизо.
— Това не е всичко — обясни Хиацинт. — Ако се вярва на киборга, устройството преди всичко пречи на лунитяните да използват дарбата си.
— Да, ти спомена това и в тронната зала.
Той впи очи в нейните.
— А това ще предпази умовете им от…
Полудяване.
Нямаше нужда да довършва на глас, не и когато по лицето му се четеше толкова много надежда, като че бе решил най-сложния проблем на света. Неизречените думи увиснаха помежду им.
Това устройства би могло да я спаси.
Уинтър сплете пръсти под брадичката си.
— Но нали каза, че то е единственото.
— Да, но ако успеем да намерим патента за изобретението… дори мисълта, че е възможно…
— Кралицата ще даде мило и драго да спре подобно начинание.
Хиацинт се навъси.
— Знам, но все нещо трябваше да й кажа. Ако Сибил не ме бе арестувала. Неблагодарна кучка! — Уинтър се усмихна. Хиацинт улови погледа й и гневът му се стопи. — Все едно. След като вече знам, че това е възможно, ще намеря начин да направя устройството.