А над бойното поле издутото небе чакаше и наблюдаваше, все едно пресмяташе кога да засипе враговете със собствените си оръжия.
Така че Илай спря поразен от ужасяващата мощ и красота, от абсолютното великолепие на енергията.
После, докато войната бушуваше, той тръгна.
По целия дълъг бряг не срещна жива душа. Чуваше само острия вятър и гневния прибой. Над дюните домовете на хората бяха с плътно затворени прозорци, за да се опазят от студа. Доколкото виждаше, никой не слизаше по стълбите към плажа. Нямаше никого и на вълнолома, където яростните вълни безмилостно блъскаха колоните.
Точно сега, в този миг, беше сам като Робинзон Крузо. Но не беше самотен.
Невъзможно бе да си самотен тук, осъзна, заобиколен от цялата тази сила и енергия. Обеща си да го запомни, да запамети това чувство за следващия път, когато тръгне да си търси извинения, за следващия път, когато почне да се оправдава, задето се опитва да се затвори в себе си.
Обичаше брега, а тази плажна ивица беше любимата му част от него. Обичаше усещането преди буря — зимна, лятна, пролетна — нямаше значение. Обичаше живота тук по време на сезона, когато хората се гмуркаха под вълните, изтягаха се на кърпите си или пък седяха на шезлонги под чадърите. Обичаше картината, която рисуваше изгревът, или леката целувка на летния здрач.
Защо толкова дълго се беше лишавал от това? Не можеше да вини обстоятелствата, не би могъл да вини и Линдзи. Можеше и трябваше да идва — заради баба си, заради самия себе си. Но беше избрал по-лесния начин, вместо да обяснява защо жена му не може да идва, да измисля извинения и за нея, и за себе си. Би могъл да се противопостави на Линдзи, когато тя настояваше да идат на Кейп Код или Мартас Вайнярд, или пък на продължителна почивка на Лазурния бряг.
Обаче по-лесният начин се оказа не толкова лесен и Илай бе изгубил нещо важно за себе си.
Ако не си го върнеше сега, единственият виновен щеше да е той.
Така че вървя по целия път до кея и си спомни момичето, с което беше завъртял горещ летен флирт точно преди да започне колежа. Сети се как ходеше на риба с баща си — нещо, което и двамата никак не умееха. Върна се още по-назад, в детството, копаеше пясъка край прибоя, за да търси пиратско съкровище с децата, с които бе завързвал краткотрайни летни приятелства.
Зестрата на Есмералда. Старата, но все още жива легенда за откраднатото от пирати съкровище в свирепа морска битка, загубено отново, когато пиратският кораб, позорният „Калипсо“, се разбил в скалите на Уиски Бийч точно в подножието на Блъф Хаус.
През годините беше слушал какви ли не варианти на легендата и като дете, в плен на магията й, беше играл тук с приятелите си. Щяха да изровят съкровището, да станат модерни пирати, натоварени с испански реали, съкровища и сребро.
И както всички други, намираха само миди, рачета и черупки. Но се радваха на преживените приключения по време на слънчевите лета.
Някога Уиски Бийч беше неговото съкровище, богатството му. Застанал там с разбунтувалите се разпенени вълни Илай повярва, че ще си го върне отново.
Стигна по-далеч, отколкото бе възнамерявал, и остана по-дълго, но когато пое обратно по пътя, си помисли за уискито край огъня като за удоволствие, за вид награда, а не за бягство или лек срещу мрачни мисли.
Май трябваше да си направи нещо за ядене. Не бе помислил за обяд. Даде си сметка, че от закуската не е ял нищо. Което означаваше, че е забравил поредното дадено обещание — да възвърне загубеното си тегло, да започне по-здравословен начин на живот.
Значи щеше да си направи нещо свястно за вечеря и да започне с този здравословен живот. Сигурно имаше какво да си забърка. Съседката беше заредила кухнята, така че…
Щом се сети за нея, погледна нагоре и видя Лафинг Гъл, загнездила се сред съседите си отвъд дюните. Тъмносинята й дъсчена облицовка с цвета на лято изпъкваше сред пастелните тонове и кремавото. Сети се, че някога вилата беше млечносива. Но чудатият островръх покрив, широката покрита тераса и стъклената гърбица на солариума не можеха да бъдат сбъркани.
Видя как зад това стъкло проблясват светлини, които разпръскваха мрака.
Реши да се качи и да й плати сега. В брой. Тогава можеше да спре да мисли за това. Оттам щеше да се прибере у дома, да си припомни другите къщи, хората, които живееха в тях… или които бяха живели.