С част от съзнанието си установи, че вече разполага с нещо забавно… и истинско, за което да пише на семейството си. Разходка по брега (ще я опише), отбиване при Абра Уолш на път за вкъщи. Дрън-дрън-дрън, новата боя на Лафинг Гъл изглежда чудесно.
Ето че не се изолирам, притеснено семейство. Излизам, създавам контакти. Положението е под контрол.
Докато се качваше, се забавляваше да съчинява имейл. Свърна по равна павирана пътечка през малък двор с храстчета и статуи — чудата сирена, изправена на извитата си опашка, жаба, свиреща на банджо и малка каменна пейка с крака — крилати феи. Толкова беше погълнат от новия за него пейзаж и съвършената му хармония с индивидуалността на вилата, че не забеляза движението в солария, остъкленото помещение, обляно в светлина, докато не стъпи на прага на вратата.
Няколко жени върху постелки за йога на земята заемаха с различна гъвкавост и опит поза, която определи като „обърнато надолу куче“.
Повечето бяха облечени в екипи за йога — цветните горнища и тесни клинове, които често виждаше в гимнастическия салон. Когато ходеше там де. Някои бяха предпочели анцузи, други бяха по шорти.
Всички се подпряха на един крак с леко поклащане, след което се изправиха с полюшвания и застанаха с подгънат крак напред. Изпънаха другия назад, протегнаха ръце напред и назад.
Леко объркан, Илай тръгна да отстъпва, когато осъзна, че групата води Абра.
Беше заела позиция, гъстата й коса бе вързана на опашка. Тъмнопурпурното горнище показваше дълги изваяни ръце; сивият клин прилепваше към тесните бедра и дългите крака, ноктите на тесните й стъпала бяха лакирани в същия пурпурен лак като цвета на горнището.
Гледката го очарова и привлече. Абра, следвана от другите, се наведе напред, изнесената й напред ръка беше извита над главата, тя се извъртя в талията и повдигна глава.
След това изпъна опорния крак, отново се изтегли напред, наклони се надолу, още надолу, докато дланта й не се опря на пода до стъпалото й, а след това изпъна другата си ръка към тавана. Отново се изви. Преди Илай да успее да отстъпи, тя завъртя глава, вдигна очи и погледите им се срещнаха.
Усмихна му се. Все едно че го очакваше, а може би пък не — случайно се беше озовал в ролята на воайор.
Той отстъпи назад и махна с ръце в жест, за който се надяваше, че е извинителен, но тя вече се изправяше. Видя я как даде знак на една от жените, докато вървеше между постелките и хората.
Какво да прави сега?
Вратата се отвори и Абра отново му се усмихна.
— Здрасти, Илай.
— Извинявай. Не знаех… докато…
— Божичко, ще замръзнеш! Влизай вътре.
— А, не, заета си. Просто се разхождах, а после…
— Добре де, влизай, преди аз да измръзна до смърт. — Направи стъпка встрани с дългите си боси крака и го хвана за ръката. — Дланта ти е ледена. — Дръпна го настоятелно. — Не искам студеният въздух да замрази групата ми.
Оставен без избор, Илай пристъпи вътре, така че тя да затвори вратата. В солариума се носеше ню ейдж музика подобно на ромона на воден ручей. Видя, че жената в крайните редици на групата отново заема онази извита поза.
— Съжалявам — каза отново. — Прекъсвам ви.
— Всичко е наред. Морийн може да ги води. Пък и почти приключихме. Искаш ли да отидеш в кухнята и да си сипеш чаша вино, докато свърша?
— Не, благодаря. — Отчаяно му се искаше да не се беше поддавал на импулса си да дойде тук. — Аз само… Бях излязъл на разходка и само наминавам, защото се сетих, че не съм ти платил за продуктите.
— Хестър се погрижи за това.
— О. Трябваше да се сетя. Ще говоря с нея.
Скица с молив в рамка до входа го разсея за момент. Разпозна работата на баба си дори и без инициалите Х. П. Ландън в долния ъгъл.
Разпозна и Абра, слаба и изпъната в поза Дърво, с ръце над главата и с усмивка на лицето.
— Хестър ми я подари миналата година — обясни Абра.
— Моля?
— Скицата. Придумах я да дойде по време на някой урок да порисува — като стъпка да я убедя да започне да се упражнява. Така че ми подари рисунката в знак на благодарност, след като се влюби в йогата.
— Страхотна е.
Не си даваше сметка, че Абра още държи ръката му, докато не го дръпна след себе си.
— Раменете наведени и извити назад, Лий. Точно така. Отпусни челюстта си, Хедър. Добре. Така е добре. Извинявай — обърна се към него.
— Не, ти извинявай. Преча ти. Ще те оставя да работиш.
— Сигурен ли си, че не искаш чаша вино? Или пък да видим… — Хвана го и с другата си ръка и разтърка дланта му, за да го стопли. — Горещ шоколад?