Погледна часовника си.
— Трябва да се прибирам. Да нахраня вилнеещата орда.
— Може би трябва да отидеш и да го видиш. Илай, имам предвид.
— Мисля, че в този момент би го възприел като нашествие… или пък ще реши, че съм маниакално любопитна.
— Нуждае се от приятели, но може би имаш право. Сигурно е прекалено скоро.
Морийн отнесе празната си чаша в кухнята и я остави.
— Знам те аз тебе, Абракадабра. Няма да го оставиш да тъне в депресия, не и за дълго. — Облече палтото си. — В характера ти е да оправяш нещата, да лекуваш, да целуваш там, където боли. Хестър много добре е знаела какво прави, когато те помоли да наглеждаш и него, и къщата.
— Тогава по-добре да не я предавам. — Абра прегърна Морийн, преди да отвори задната врата. — Благодаря ти, че ми разказа. Не само секси историята за тийнейджърските страсти, а задето ми даде още един поглед към него.
— Можеш да го целунеш един-два пъти.
Абра й стисна ръцете.
— Ще се въздържа.
— Да, да. Само казвам, че ако възникне възможност… ами той има такива страхотни устни. Ще се видим утре.
Абра проследи от прага приятелката си, която бързо премина под силния сняг, стигна до съседната къща, светна лампата и захлопна задната врата.
Реши да запали камината, да хапне малко супа и сериозно да помисли за Илай Ландън.
3.
Илай си призна, че може и да бе поизостанал малко, но все пак се беше занимавал с книгата в най-добрите часове от деня и бе понаписал нещо.
Ако успееше да поддържа съзнанието си на скорост, щеше да пише от събуждането си, докато не грохне. Е добре, това може би нямаше да е здравословно, но поне щеше да е продуктивно.
Освен това снегът не беше намалял до средата на следобеда. Обетът му да излиза от вкъщи поне веднъж дневно трябваше да се пребори с над половинметровия трупащ се сняг.
По едно време, когато просто не можеше да мисли достатъчно ясно, за да пише смислени фрази, продължи с изследването на къщата.
Спретнати стаи за гости, идеално чисти вани и — за негово удивление — бившата гостна на горния етаж в северното крило в момента съдържаше крос тренажор, гири и масивен плосък екран. Замота се из стаята, свъси вежди, като видя постелките за йога, спретнато навити на етажерката, прилежно подредените кърпи и големия албум с дивиди дискове.
Отвори го и заразгръща страниците. Силова йога? Баба му? Сериозно? Тай-чи, „Пилатес“… „Да изваем тялото си“?
Бабо?
Опита се да си го представи. Досега вярваше, че има дяволски добро въображение, иначе нямаше да може да си изкарва хляба с писане на романи. Но когато се опита да види своята баба, която рисуваше акварели, правеше скици с молив и членуваше в клуб за градинари, да помпа мускули, се предаде.
Хестър Ландън никога не правеше нищо без причина. Нямаше как да отрече, че подредбата на стаята показва внимателно обмисляне и щателно проучване.
Може би беше решила, че се нуждае от подходящо място, където да се упражнява, когато, като днес например, времето не й позволява да направи фамозната си петкилометрова разходка. Би могла да е наела някого да оборудва стаята.
Не, тя никога не правеше нищо без причина, освен това никога не би оставила работата си наполовина свършена.
И все пак не можеше да си я представи как пуска диска с упражнения за извайване на тялото.
Наслуки продължи да рови в албума и намери залепена бележка.
„Илай, редовните упражнения подхранват тялото, ума и духа. По-малко мрачни мисли и повече пот!“
Господи. Не можеше да реши дали му е смешно, или конфузно. Какво точно баба му беше разказала на Абра все пак? Ами личното му пространство?
Пъхна ръце в джобовете, отиде до прозореца и се загледа към брега.
Морето се бе укротило, но все още сивееше под мрачното небе. Вълните се плискаха върху покрития със сняг плаж, поглъщайки бавно набразденото бяло покривало. Дюните се издигаха като бели могили, крайбрежната растителност стърчеше като игли от игленик и се полюшваше на вятъра.
Снегът покриваше стъпалата към брега, лежеше дебел и тежък върху перилата.