Не видя и една стъпка в него, макар светът навън да не беше безлюден. Далеч навън в безмерната сивота видя нещо да подскача — само размазана движеща се фигура, която после изчезна. Наблюдаваше чайките, които се виеха над снега и морето. В тихо падащия сняг дочу техния кикот.
И се сети за Абра.
Обърна се и огледа крос тренажора без капчица ентусиазъм. Никога не беше обичал да покрива разстояния на машина. Приискаше ли му се да се изпоти, би предпочел да поиграе баскетбол.
— Обаче нямам топка, нито кош — каза на празната къща. — И разполагам само с няколко стъпки сняг. Може би трябва да си изрина пътека. Но защо? Няма да ходя никъде.
И това последно изречение, сети се той, беше част от проблема му вече почти година.
— Добре де! Обаче няма да се занимавам с никаква силова йога. Боже, кой ли е измислил това? Може би десет-петнайсет минути на проклетата машина. Само няколко километра.
Преди животът му да се промени, имаше навика да бяга по няколко километра седмично, като минаваше покрай хотел „Чарлз“. Крос тренажорът щеше да бъде използван само в краен случай, но и на него щеше да отдели внимание.
Определено щеше да работи с пътечката за бягане на баба си.
Тогава щеше да й пише, да й каже, че е намерил бележката и всичко останало, и щеше да е изпълнил дълга си. А ако й се прииска да поговори с него за нещо, ами да поговори. Нямаше нужда постоянно да му навира в очите треньорката си по йога.
Доближи се до уреда с подчертано отвращение, погледна и плоския екран на телевизора. А, не, без телевизия. Беше я спрял, откакто бе започнал да се натъква на собственото си лице твърде често, да слуша коментари, дебати за вината или невинността си, за ужасния срив в личния си живот, без значение до каква степен отговаряха на истината.
Следващия път, ако има такъв, каза си, докато се качваше на крос тренажора, щеше да си вземе айпода, но засега щеше просто да си свърши работата, без да се разконцентрира.
Само за проба хвана ръчките и натисна с крака. Името на баба му се появи на дисплея.
— Брей, виж ти.
Любопитно погледна екрана и провери статистиките й.
— Леле. Браво бе, бабо!
Според последните данни, които по сметките му бяха от деня на злополуката, беше изминала пет километра за четирийсет и осем минути и трийсет и две секунди.
— Не е зле, обаче мога да те бия.
Вече заинтригуван, програмира втори участник и въведе името си. Започна бавно с идеята да загрее. След това забърза.
След четиринайсет минути и два километра разстояние, облян в пот и задъхан, се предаде. Дишайки тежко, се дотътри до малкия хладилник и сграбчи бутилка вода. Изля съдържанието в гърлото си и се просна по гръб на пода.
— Боже мили. Господи, че аз дори не мога да се състезавам с баба си. Безобразие!
Зазяпа се в тавана, борейки се да възстанови дишането си, докато мускулите на краката му буквално трепереха от шока и умората.
Беше играл баскетбол за проклетия Харвард! При ръст от метър и деветдесет бе компенсирал относително недостатъчната си височина със скорост, пъргавина… и издръжливост.
Някога беше атлет, а сега беше слаб, немощен и бавен.
Искаше си живота обратно. Не, това не беше съвсем вярно. Дори преди кошмара с убийството на Линдзи животът му бе безвъзвратно повреден и крайно незадоволителен.
Искаше обратно себе си. И проклет да беше, ако се сещаше как да го постигне.
Къде беше изчезнало всичко? Не можеше да се сети какво е да си щастлив. Но знаеше, че някога е бил щастлив. Че е имал приятели, интереси, амбиции. Беше имал страст, дявол да го вземе.
А сега дори не можеше да се ядоса достатъчно. Не можеше дори да се зарови дълбоко в себе си и да намери яда си заради отнетото, заради това, пред което някак се беше предал.
Беше опитал с антидепресанти, после разговаря с психоаналитик. Но не искаше да се върне там. Не можеше.
И не можеше просто да си лежи на пода като някаква потна купчина. Трябваше да направи нещо, дори случайно, дори обикновено. Просто да направи следващата крачка.
Изправи се и тръгна към душа.
Пренебрегна гласа в главата си, който го изкушаваше да остане и да си лежи, да проспи остатъка от деня. Вместо това се облече подходящо за студа — с дебело яке върху плътната риза, сложи си ски шапка и ръкавици.
Може и да нямаше конкретна цел, но това не означаваше, че не трябва да изчисти пътеките, автомобилната алея и верандите.