Беше си мислил, че прерязването на тези връзки ще помогне, но не можеше да каже, че се е получило. Преминаваха покрай магазини и ресторанти, които някога бяха част от ежедневието му. Ето в онзи бар там често си пиеше питиетата с приятели, любимият спа център на Линдзи, китайският ресторант с невероятното пилешко в сладко-кисел сос и винаги усмихнатия разносвач. Красивите дървета и спретнатите дворове на хората, които някога бяха негови съседи.
Когато спряха пред къщата, той не каза нищо.
Новите собственици бяха добавили декоративно дръвче пред входа — с висящи клони, които тъкмо започваха да разцъфват в деликатно розово. На алеята имаше триколка — ярка, червена и весела.
Но останалото изглеждаше същото, нали? Същите извивки и ъгли, същите блестящи прозорци и широката входна врата.
Защо тогава му изглеждаше толкова чуждо?
— Не ти прилича — каза Абра до него.
— Не прилича ли?
— Не, не ти прилича. Прекалено е банално. Къщата е голяма и красива посвоему. Красива като модерно палто, което не ти е по мярка, или поне сега не ти е по мярка. Може би ще си пасне с вратовръзката „Ермес“, с някой италиански костюм и с адвокатското куфарче, докато влизаш в местното кафене и поръчваш прекалено скъпо специално кафе, както си говориш по смартфона. Но това не си ти.
Обърна се към него.
— Нали си бил такъв?
— Предполагам, че да. Или поне бях тръгнал натам, все едно дали палтото ми е по мярка.
— А сега?
— Не искам отново това палто. — Огледа я. — Когато преди няколко месеца най-сетне къщата беше продадена, почувствах облекчение. Все едно смъкнах слой кожа, която ми беше станала твърде тясна. Затова ли искаше да дойдем тук? За да го призная или за да го видя?
— Това е хубав страничен ефект, но всъщност просто бях любопитна. И аз някога имах подобно палто. Почувствах се добре, когато го отстъпих на човек, на когото му стоеше по-добре. Нека да идем да видим Хестър.
Поредното познато трасе от единия дом до другия. Колкото повече се отдалечаваха от Бек Бей, толкова повече олекваше напрежението в раменете му. Спря пред цветарския магазин до семейната им къща.
— Искам да взема нещо.
— Добрият внук. — Абра излезе с него. — Ако се бях сетила, можехме да й вземем нещо от Уиски Бийч. Много щеше да се зарадва.
— Следващият път.
Остави на него да избере. Искаше да види и как ще вземе решението си. Надяваше се да не се спре на розите, колкото и хубави да бяха. Прекалено предвидими, твърде банални.
Зарадва се, когато Илай се спря на ирисите и добави няколко розови азиатски лилии.
— Това е идеално. Навява мисли за пролет и смелост. Истинската Хестър.
— Искам да се прибере преди края на лятото.
Абра облегна глава на рамото му, докато цветарят увиваше букета.
— Аз също.
— Радвам се да ви видя, господин Ландън. — Цветарят подаде на Илай химикалка, за да се подпише на бележката. — Поздравете семейството си.
— Благодаря. Ще го направя.
— Защо изглеждаш толкова изненадан? — запита Абра, когато излязоха.
— Свикнал съм познатите ми… от предишния ми живот, да кажем така, или да се правят, че не се познаваме, или просто да отминават.
Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата.
— Не всички хора са задници — каза му.
Тръгнаха към колата и завариха до нея Улф. За момент миналото и настоящето се сляха.
— Хубави цветя.
— И законни — весело добави Абра. — Още по-красиви стават, ако човек е в правилното настроение.
— Работа ли имате в Бостън? — запита полицаят, без да сваля очи от Илай.
— Всъщност да.
Тръгна да заобикаля Улф, за да отвори вратата за Абра.
— И ще обясниш ли каква е била работата ти в офиса на Дънкан, та си ходил да разпитваш?
— И това също е законно. — Илай подаде букета на Абра, за да освободи ръцете си.
— Някои хора не могат да устоят да не се завърнат на местопрестъплението.
— А някои не могат да устоят да не вадят нож, като видят умряло куче. Има ли нещо друго, детектив?
— Само това, че ще продължа да се ровя. Кучето още не е погребано.
— О, я стига! — Абра се вбеси, бутна букета в ръцете на Илай и тръгна да рови в чантата си. — Я вижте тук. Това е човекът, който влезе с взлом в Блъф Хаус.