Обещал беше да се грижи за Блъф Хаус, така че щеше да се погрижи за Блъф Хаус.
Работата с лопатата му отне часове. Не преброи колко пъти му се наложи да спре и да отдъхне, щом пулсът му забиеше като тревожна камбана в главата му или ръцете му се разтрепереха като на паралитик. Но все пак изчисти автомобилната алея, алеята до входа, а после прокара доста сносна пътека от главната веранда до стъпалата към плажа.
И слава богу, че започна да се смрачава, та да остави другите веранди непокътнати. Щом влезе, остави връхните си дрехи в антрето, влезе в кухнята като някое зомби и между две филии хляб напъха малко месо от обяда си с швейцарско сирене, като обяви това за вечеря.
Прокара сандвича с бира просто защото имаше. Яде и пи, надвесен над мивката, втренчил поглед през прозореца.
Все пак днес беше свършил нещо. Беше станал от леглото — това винаги бе първото препятствие. Беше писал. Беше се унизил на крос тренажора. И се беше погрижил за Блъф Хаус.
Като му удареше чертата, денят бе минал съвсем задоволително.
Изгълта четири обезболяващи и завлече изтощеното си тяло нагоре по стълбите. Съблече се, просна се в леглото и спа до зори. Без сънища.
За Абра беше изненада и удоволствие да открие, че автомобилната алея в Блъф Хаус е почистена. Определено беше очаквала, че ще й се наложи да гази през две стъпки непокътнат сняг.
При нормален случай щеше да дойде от къщи пеш, но трябваше да избира дали да шофира в дълбок сняг, или да ходи по тънък лед. Паркира шевролета си зад мощното беемве на Илай и си взе чантата.
Отключи входната врата и се ослуша. Щом тишината я поздрави, реши, че Илай или е още в леглото, или се е затворил някъде из къщата.
Окачи палтото си в килера, смени обувките си с чехли.
Първо запали камината в дневната, за да придаде настроение на стаята, след това отиде в кухнята, за да направи кафе.
Забеляза, че в мивката няма чинии. Отвори миялната машина.
Можеше да проследи какво е ял, откакто беше пристигнал. Закуската, която му беше направила, две купи за супа, две малки чинии, две чаши и още две чаши за кафе.
Поклати глава.
Тая нямаше да я бъде.
За да се убеди, провери долапите и хладилника.
Не, определено тая нямаше да я бъде.
Включи айпода и намали звука му, след това събра нужните съставки. Напълни купата със смес за палачинки и се качи, за да види къде е.
Ако още спеше, време му беше да става.
Чу тракането на клавиатурата от кабинета на Хестър и се усмихна. Това беше нещо. Тихо се промъкна през отворената врата, за да го види седнал на прекрасното старо бюро пред клавиатурата с отворена бутилка „Маунтин Дю“ до себе си. Отбеляза си наум да му вземе още.
Реши да го остави да поработи още малко и отиде право в спалнята му. Оправи леглото, извади торбата с прането от коша и смени кърпите за баня.
Хвърли поглед и на другите бани по пътя си, в случай че е ползвал кърпите, след това провери и гимнастическия салон.
Слезе долу, остави прането в пералното помещение, сортира го и се захвана да пълни пералнята. Взе и дрехите, с които беше излизал навън.
Установи, че няма много за разтребване, а и беше почистила къщата основно в деня преди идването му. Тъй като винаги си намираше какво да прави, пресметна времето. Щеше да му забърка нещо за хапване, преди да запретне ръкави и да се захване за работа.
Когато отново се качи по стълбите, преднамерено вдигна шум. Щом стигна кабинета му, той вече беше станал, за да иде до вратата. Може би с намерението да затвори, помисли си, така че влезе, преди да е успял.
— Добро утро. Прекрасен ден е.
— А…
— Чудно синьо небе. — С торба за боклук в ръце отиде до празното кошче под бюрото. — Синьо море, слънцето блести по снега. Чайките ловят риба. Тази сутрин видях кит.
— Кит.
— Чист късмет. Оказах се до прозореца точно когато изсвири. Изумително и грандиозно. Така. — Тя се обърна. — Обекуската ти е готова.
— Моята какво?
— Обекуската ти. Твърде късно е за закуска, рано за обяд, а и ти така и така не си ял.
— Закусих… Кафе.
— А сега ще ядеш храна.
— Всъщност аз… — посочи лаптопа си.
— А пък е досадно да те прекъсват, за да те насилват да ядеш. Но предполагам, че ще работиш по-добре, след като си хапнал. От колко време пишеш днес?
— Не знам. — Беше досадно, помисли си. Прекъсването, въпросите, храната, за която не искаше да намери време. — От шест часа, предполагам.