После изчете как Съскайнд е взел децата си от училище, завел ги в парка, после на вечеря и след това — вкъщи. Кратката среща със съпругата му не преминала по-добре, отколкото тази с адвоката, и той си тръгнал с ясното желание по-бързо да се омете оттам.
В десет и петнайсет предната вечер излязъл от апартамента си с куфар, куфарче и някаква кутия. Потеглил на север и спрял в денонощен магазин, за да купи половин килограм телешка кайма.
След час спрял отново и отбил от магистралата към друг денонощен магазин, за да купи кутия отрова за плъхове.
Телешка кайма. Отрова.
Без да чете повече, Илай скочи.
— Барби!
За миг се паникьоса истински, когато не я видя на верандата. Щом хукна навън, тя се изправи от мястото си до стъпалата към плажа. Размаха весело опашка и се отправи към него.
Илай се свлече на колене и я прегърна. Осъзна, че любовта понякога се появява бързо, но това не я правеше по-малко истинска.
— Изрод. Копеле. — Все още на колене, Илай й се остави да го ближе. — Няма да те нарани. Няма да го оставя да те нарани. Оставаш с мен, моето момиче.
Отведе я до масата.
— Ще стоиш тук, с мен.
В отговор Барби положи глава в скута му и въздъхна от удоволствие.
Илай изчете остатъка от доклада и върна отговор, който започваше така:
„Копелето планира да отрови кучето ми. Ако си в Уиски Бийч, не идвай тук. Не искам да се зачуди коя си. Готов съм да го изчакам да направи следващия ход.“
После описа накратко разкритията, които беше направил, както и действията, които планираше. Не включи желанието си точно в тази минута да иде и да смели Съскайнд от бой.
Все още вбесен, Илай се прибра заедно с кучето вътре, за да продължи работата си.
— Вече няма да излизаш сама, докато онова копеле не иде зад решетките.
Телефонът му звънна. Не се изненада, като видя, че го търси Шерилин.
— Илай е.
— Здравей. Да поговорим за идеята ти.
Чу неизказаното „глупако“ и сви рамене.
— Добре. Да поговорим.
Взе да крачи из къщата, докато разговаряха, защото това му напомняше за какво се бори. И щеше да се бори, дори да не му се удадеше възможността за физическа разправа.
Качи се на третия етаж и отиде до еркера, където си представяше, че ще пише някой ден, когато спечели битката, когато ще е сигурен в безопасността на тези, които обича, и когато ще си е върнал самоуважението.
— Някои от аргументите ти са убедителни — каза на Шерилин.
— А ти няма да се вслушаш в тях.
— Ще се вслушам, ти не грешиш. Работата обаче е там, че ако отстъпя и оставя полицията или пък теб да се разправяте с всичко, се връщам там, където бях преди година. Просто ще оставя нещата да се случват, ще се оставя обстоятелствата да ми диктуват, а не аз на тях. Не мога да се върна пак в тази точка. Трябва да го направя заради себе си, заради семейството си. И най-сетне, искам той да го разбере. Имам нужда от това, когато си мисля за Линдзи, за баба, за тази къща.
— Не си повярвал на съпругата му.
— Не.
— Какво съм пропуснала?
Илай постави ръката си върху главата на Барби, която легна срещу него.
— Каза ми, че имаш деца. Омъжена си.
— Така е. И?
— Колко пъти?
Тя се разсмя.
— Само веднъж. Добре се получи.
— Възможно е. Не си преминала през тъмнината. Може да бъркам и да си въобразявам. Но не вярвам. Единственият начин да го разбера, е да го приклещя вътре. И ще го направя тук, на моя територия.
Тя въздъхна.
— Мога да помогна.
— Да, мисля, че можеш.
Когато приключиха разговора, Илай се почувства някак олекнал.
— Знаеш ли какво? — каза на кучето. — Ще поработя два часа, за да си припомня какъв би трябвало да е животът ми. А ти ще стоиш при мен.
Остави миналото и това, което би могло да дойде с него, и слезе в кабинета си, за да се отдаде на настоящето.
29.
Абра влезе в супермаркета със списък в ръка. Беше приключила с курсовете, със спортния масаж на клиент, който се подготвяше за пет хиляди метра бягане, и с почистването на една вила под наем. Сега щеше единствено да купи необходимите продукти и да се върне при Илай.
Честно казано, с това й се искаше да се занимава през остатъка от живота си. Да се връща при Илай.
Но тази вечер можеше да се окаже повратна за него. За тях. Можеше да се окаже моментът, от който щяха да започнат да се отървават от въпросите, да оставят болката от миналото в миналото и заедно да градят бъдещето.