Малко нови картини — морски и градински пейзажи — великолепни меки цветове върху пищните кафяви стени. Стовари чантите си точно до вратата и хвърли поглед на лъскавите придобивки в антрето.
Огледа стълбите — ухилените гаргойли по колоните на перилата, поставени там от някой ексцентричен Ландън — и погледът му проследи стъпалата, които елегантно се извиваха нагоре към северното и южното крило.
Изобилие от спални, помисли си. Просто трябваше да се изкачи по стълбите и да си избере една.
Но не веднага.
Вместо това премина през главния салон с високите му извити прозорци, които гледаха към градината отпред… или поне щеше да стане градина, щом зимата най-сетне отпуснеше хватката си.
Баба му не беше тук от повече от два месеца, но нямаше и следа от прах. В обрамчената с лазурит камина бяха подредени готови да бъдат запалени цепеници. Върху старинната маса от края на осемнайсети век, която тя толкова ценеше, бяха подредени свежи цветя. Пухкави възглавници лежаха върху трите дивана в салона, паркетът от кестен блестеше като огледало.
Явно баба му бе наела човек, който да идва, реши той и разтърка чело, зад което пулсираха първите признаци на главоболието.
Но тя му беше казала, нали? Беше му казала, че има кой да наглежда мястото. Съседка някаква… Някоя, която да почиства основно вместо нея. Забравил беше, че му бе казала, информацията мигновено се беше загубила в мъглата, която твърде често обгръщаше съзнанието му.
Сега беше негово задължение да се погрижи за Блъф Хаус. Да я поддържа, както го беше помолила баба му, да поддържа живота в нея. Освен това бе изразила надежда, че това ще влее някакъв живот в къщата.
Вдигна чантите и погледна към стълбите. И просто спря.
Точно тук я бяха намерили, в основата на стълбището. Намерена от съседка — от същата съседка? Не беше ли онази, която чистеше вместо нея? Някой, слава богу, беше дошъл да я види как е и я бе намерил да лежи там в безсъзнание, натъртена, кървяща, с потрошен лакът, счупено бедро, пукнати ребра и със сътресение.
Би могла да умре, помисли си той. Лекарите се бяха удивили колко упорито бе отказала да го направи. Никой от семейството нямаше навика да я проверява всекидневно, никой не бе помислил да й се обади и никой, включително той самият, не би се разтревожил, ако не се чуе с нея за ден или два.
Хестър Ландън, независима, непобедима, неразрушима.
Която можеше да умре след ужасното падане, ако не беше съседката… и несломимата й воля.
В момента властваше в собствен апартамент в дома на родителите му, докато се възстановяваше от падането. След това щеше да остане, докато не се почувстваше достатъчно силна, за да се завърне в Блъф Хаус, тоест завинаги, ако зависеше от майка му и баща му.
Искаше му се да мисли, че тя отново ще се върне тук, в дома, в който беше влюбена, ще седи отвън на верандата с вечерното си мартини и ще се взира в океана. Или ще се развлича в градината, разпънала триножник, за да рисува.
Щеше му се да мисли за нея като за жизнена и жилава, не безпомощна и потрошена на пода, докато той си пие второто сутрешно кафе.
Така че трябваше да даде най-доброто от себе си, докато тя не се завърне у дома. Щеше да поддържа живота в къщата, все едно че е негова.
Илай взе чантите си и тръгна по стълбите. Възнамеряваше да заеме стаята, която винаги бе използвал при посещенията си… По-точно преди посещенията му да намалеят, а интервалите между тях да станат по-големи. Линдзи мразеше Уиски Бийч и Блъф Хаус и беше превърнала гостуванията тук в студена война с баба му, която демонстрираше ледена любезност срещу предлагания й преднамерен фалш. А той самият беше притиснат по средата.
Ето как беше поел по лесния път. Можеше да съжалява за това, да съжалява, че е спрял да идва, да съжалява, че си бе намирал извинения и бе ограничил общуването с баба си до посещенията й в Бостън. Но нямаше как да върне времето.
Влезе в спалнята. Забеляза, че и тук има цветя. Стените бяха в пастелнозелени тонове — един от любимите цветове на баба му.
Остави чантите си на пейката пред голямото старинно легло и съблече палтото си.
И тук всичко си беше същото. Малкото бюро под прозореца, широките врати към верандата, креслото с високата облегалка и столчето за крака с покривка, която баба му някога бе избродирала.
Хрумна му, че за пръв път от много време има чувството, че си е у дома… Почти у дома. Отвори чантата си, извади несесера с тоалетните си принадлежности, после намери чисти кърпи и луксозни сапуни с форма на мидена черупка. В банята ухаеше на лимони.