Улф не бе успял да събере достатъчно данни, за да принуди прокурора да заведе дело. Това обаче не го беше спряло да се опитва, като на моменти дори преминаваше границата на тормоза, докато началниците му не го отстраниха.
Поне официално.
Не, никак не би изключил възможността Улф да окуражава и подстрекава Пийдмънтови в начинанието им.
Облегнат на лакти, Илай разтърка лицето си. Знаеше, че това ще се случи, очакваше го. Така че колкото и ужасно да беше, по-добре бе да вземе мерки, за да се отърве веднъж завинаги от този товар.
Съгласи се с последната фраза от имейла на Нийл: „Трябва да поговорим“. Вдигна телефона.
Главоболието кънтеше в главата му, риташе, блъскаше, крещеше. Уверенията на адвоката му не успяха да го облекчат. Семейство Пийдмънт вдигаха врява с иска си, за да усилят напрежението, да задържат вниманието на медиите и да спекулират с идеята за издръжката.
А дори да беше съгласен с адвоката си, че са безплодни, техните действия въобще не допринасяха за успокоението му.
Не помагаха и предложенията да запази спокойствие, да не коментира разследването и да наеме отново собствен частен детектив. Че с кого да коментира, да го вземат дяволите? А идеята да подхранва с пари и надежда частно разследване, което и преди не беше довело до нещо наистина полезно, добави нов слой към депресията му.
Знаеше, както знаеше и адвокатът му, а и полицията, че колкото повече време минава, толкова повече намалява възможността да се открие солидно доказателство.
Най-вероятният изход от мача? Щеше да си остане в чистилището, без да е обвинен, без да е оневинен, със сянка на подозрение, която да тегне над него през остатъка от живота му.
Значи трябваше да се научи да живее с това.
Трябваше да се научи да живее.
Чу шум отвън, но не обърна внимание, докато вратата не се отвори. Загледа се в Абра, която мъкнеше огромна чанта.
— Здрасти. Не ми обръщай внимание. Просто си стой там, докато сама домъкна всичко това. Не, не, няма никакъв проблем.
Докато стигне до нея, вече беше вмъкнала багажа си.
— Съжалявам. Мислех да ти се обадя и да ти кажа, че времето наистина не е подходящо.
Абра се облегна на вратата, за да я затвори, и шумно изпъшка.
— Много късно — започна, но усмивката й помръкна, щом се вгледа в лицето му. — Нещо не е наред. Какво е станало?
— Нищо. — Нищо по-различно от обичайното, добави наум. — Просто моментът е неподходящ.
— Друга среща ли имаш? Да не отиваш на танци? А, може би на горния етаж те очаква гола жена? Не? — отговори, преди да е успял да си отвори устата. — Значи, моментът си е съвсем подходящ.
С едно щракване на пръстите депресията премина в раздразнение.
— А какво ще кажеш за това? „Не“ означава „не“!
Думите му я накараха да изсумти.
— Това е чудесен довод и знам, че се натрапвам, дори прекалявам. Смятай го като спазено обещание към Хестър да ти помагам, пък и не мога да понасям някого — независимо дали е човек или животно — да го боли. Нека направим сделка.
И това, дявол да го вземе, му напомни за сделката с баба му, която беше сключил по-рано.
— Какви са условията?
— Дай ми четвърт час. Ако след петнайсет минути на дъската не се почувстваш по-добре, ще си я опаковам, ще я изнеса и няма да повдигна въпроса отново.
— Десет минути.
— Десет — съгласи се тя. — Къде искаш да я сложа? В спалнята ти има достатъчно място.
— И тук е добре — посочи към главния салон.
Оттук изглеждаше по-лесно да я изпъди от къщата.
— Става. Защо не запалиш огън, докато си подредя нещата? Харесва ми стаята да е топла.
И без това имаше намерение да запали огън, само че се беше разсеял и бе загубил представа за времето. Можеше да напали камината и да й даде десет минути, в замяна на което тя щеше да го остави на мира.
Обаче все още беше изнервен.
Коленичи пред камината, за да я разпали.
— Не те ли е страх да си тук? — запита внезапно. — Сама с мен?
Абра дръпна ципа на сака със сгъваемата масажна дъска.
— И защо да ме е страх?