Както си лежеше със затворени очи, почти успя да си представи, че се е върнал в масажната стая на клуба си, където отпуска мускули след ден на корта или след няколкочасово състезание.
Освен това след няколко минути сделката щеше да е изпълнена и жената, която не беше яката Катрина, щеше да си е тръгнала.
Пръстите й го натиснаха по челюстта, притиснаха го под очите и после отново разтриха челюстта му.
И свирепото главоболие утихна.
— Отново вдишай. Вдишай дълбоко и бавно, издишай бавно. — Гласът й се сливаше с музиката, въздушен и мек. — Точно така. Вдишай, издишай.
Обърна лицето му настрани, притисна шията му от едната страна, а после от другата, преди да надигне главата му.
Здравият натиск на пръстите й му причини бърза зашеметяваща болка. Преди да успее да се напрегне, болката излетя като коркова тапа от бутилка.
Все едно троша камъни, каза си Абра, сантиметър по сантиметър. Затвори очи, докато работеше, представи си как камъните омекват, как се раздробяват под ръцете й. Когато продължи към раменете му, малко по малко взе да усилва натиска.
Усети го как се успокоява… малко. Не достатъчно, но дори тази малка отстъпка беше равнозначна на победа.
Продължи да масажира уморените мускули на ръцете му чак до пръстите. Леко се подсмихна, когато десетте минути незабелязано отминаха, но се съсредоточи върху остатъка от работата си.
Когато дойдеше време да се обърне, знаеше, че той няма да й противоречи.
— Искам да се обърнеш, да се отпуснеш и да наведеш лице, за да си починеш. Кажи ми, ако има нужда да помогна. Не бързай.
Изтощен и полузаспал, Илай просто направи това, което му бе наредено.
Когато дланите й притиснаха плешките му, почти изстена от прекрасната смесица на болка и облекчение.
Силни ръце, помисли си. А не изглеждаше силна. Но докато дланите й натискаха и мачкаха, докато пръстите й сякаш се заравяха в гърба му, болките, с които бе свикнал, бяха изкарани на повърхността и освободени.
Абра използваше целите си ръце чак до лактите, тежестта на тялото си, ставите, пръстите, юмруците. Всеки път, когато натискът достигаше ръба на поносимостта, нещо в него се освобождаваше.
А тя продължи да го удря, удря и удря, здраво, ритмично и постоянно.
И той се отнесе.
Когато изплува, връщайки се в съзнание като листо, носещо се по реката, му отне време да осъзнае, че не е в леглото си. Продължаваше да лежи на постланата дъска, благоприлично покрит с чаршаф. Огънят пращеше, свещите проблясваха, музиката шепнеше във въздуха.
Едва затвори очи и отново се потопи.
И тогава си спомни.
Изправи се на лакти и се огледа из стаята. Видя палтото, обувките, чантата й. Можеше да долови уханието й, онзи фин земен аромат, който се смесваше с восъка на свещите и масажното масло. Внимателно се загърна с чаршафа и седна.
На първо време си искаше панталоните. Човек си има приоритети.
Придържайки чаршафа, се смъкна от дъската. Когато стигна при дънките си, видя проклетата бележка.
„Пий вода. Аз съм в кухнята.“
Внимателно се огледа, докато си обуваше панталона, след това взе бутилката вода, която Абра беше оставила наблизо. Като си обличаше ризата, осъзна, че нищо не го боли. Нямаше главоболие, нито болезнени стягания в шията, онези внезапни бодежи, които го парализираха при опитите му да прави упражнения.
Стоеше и пиеше вода в стаята, в уюта от светлината на свещите, огъня в камината и музиката, и осъзна, че се чувства по начин, който едва разпозна.
Чувстваше се добре.
И глупав. Преднамерено я беше накарал да се чувства зле. А в отговор тя му помогна — въпреки него.
Изпълнен с разкаяние тръгна към кухнята.
Завари я да стои до печката в стая, изпълнена с аромат. Не знаеше какво разбърква на котлона, но събуди в него друго забравено чувство.
Истински глад.
Беше си избрала да слуша хард рок в кухнята, но съвсем тихичко. Това го накара да изпита вина и угризения. Никой не би трябвало да бъде насилван да слуша тихо добър хард рок.
— Абра.
Този път тя потрепна, което му вдъхна увереност. В края на краищата и Абра беше човек.
Тя се обърна, сви очи и вдигна пръст, преди да е успял да каже нещо. Приближи се и го огледа внимателно. Най-сетне се усмихна.