— Потърси ме по-късно, след три. Дотогава имам работа.
— Илай?
— Не, той ми е в графика за утре.
— Там нещата още ли вървят добре?
— Е, само две седмици минаха, но да, бих казала, че вървят добре. Вече не ме гледа с оня поглед „тая пък какво, по дяволите, прави тук“. По-скоро ме възприема като нещо обичайно. Когато съм там през деня, обикновено е затворен в кабинета си и пише… и ме избягва, като се измъква от задната врата за разходка, щом се запътя към горния етаж. Обаче яде, когато му оставям храна, и не прилича на призрак.
Напъха постелката си в сака.
— Но все още като му правя масаж — дотук са четири — все едно започвам от нулата. Зареден е с толкова много напрежение, да не говорим, че виси пред компютъра с часове.
— Ще го оправиш, Абракадабра. Абсолютно убедена съм.
— Ами това ми е мисията напоследък. — Сложи си качулката и дръпна ципа. — Обаче точно сега трябва да си взема малко нови дрънкулки от „Заровеното съкровище“ — стискай ми палци — а после да изпълня някои поръчки за Марта Фрост. Синът й още е с оня вирус и тя не може да излезе. В два часа имам масаж, но след това ще съм свободна за джогинг.
— Ако успея да се оправя с всичко, ще ти пратя есемес.
— Доскоро.
Докато групата й се разотиваше, Абра подреди останалите постелки и прибра айпода си. Тъкмо обличаше яке върху анорака си, когато по стълбите слезе мъж.
Не го познаваше, но лицето му беше доста приятно. Торбичките под очите му го правеха да изглежда уморен, късата му гъста коса беше кестенява, а малкото му шкембенце можеше и да не личи, ако не ходеше изгърбен.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Надявам се. Вие ли сте Абра Уолш?
— Да.
— Аз съм Кърби Дънкан. — Подаде й ръка, а после и визитка. — Частен детектив.
В главата й светна сигнална лампа.
— Работя за клиент от Бостън. Надявам се да мога да ви задам няколко въпроса. Ако ми отделите няколко минути, бих могъл да ви черпя едно кафе.
— Вече съм си взела дневната доза.
— Де да можех и аз да се съобразявам с дозата си. Истината е, че прекалявам с кафето. Обаче в кафенето надолу по улицата предлагат и чай и каквото още искате.
— Имам среща, господин Дънкан — отряза го Абра и нахлузи ботушите си. — За какво става въпрос?
— Според информацията, с която разполагаме, работите за Илай Ландън.
— Информацията, с която разполагате?
Лицето му запази приятното си приветливо изражение.
— Не е някаква тайна, нали?
— Не, не е и не ви влиза в работата.
— Работата ми е да събирам информация. Сигурно знаете, че Илай Ландън е заподозрян за убийството на жена си.
— Това истина ли е? — запита тя, докато си слагаше шапката. — Мисля, че по-точно е да се каже, че след цяла година разследване полицията не е успяла да събере доказателства, с които да потвърди, че Илай Ландън има каквото и да е общо със смъртта на съпругата си.
— Истината всъщност е, че повечето прокурори не биха се заели със случай, който не е сто процента ясен. Това не означава, че няма доказателства, не такъв е случаят. А моята работа е да събирам информация… Но нека ви помогна с този сак.
— Не, благодаря, свикнала съм сама да си го нося.
— Може, обаче майка ми ме е възпитала да помагам на жените. — При тези думи мъжът награби няколко постелки.
— За кого работите? — запита го Абра.
— Както ви казах, имам си клиент.
— Който вероятно си има име.
— Не мога да споделя тази информация.
— Ясно. — Усмихна му се учтиво и тръгна към стълбите. — И аз нямам информация за споделяне.
— Ако Ландън е невинен, няма какво да крие.
Абра се спря и погледна детектива право в очите.
— Сериозно? Съмнявам се да сте толкова наивен, господин Дънкан. Аз поне не съм.
— Упълномощен съм да ви възнаградя за информацията — заяви той, докато изкачваха стълбището.
— Имате пълномощно да плащате за клюки? Не, благодаря. Когато клюкарствам, го правя безвъзмездно. — Взе постелките от ръцете му и се отправи към колата си на паркинга.
— Да нямате лични отношения с Ландън? — предизвика я Дънкан.
Абра усети как челюстта й се стегна и го прокле, задето развали настроението й, придобито от йогата. Метна постелките и сака си в багажника на колата и отвори вратата. И в безмълвен отговор на въпроса му, преди да влезе вътре, му показа среден пръст. Завъртя ключа и потегли.