— Но това си е тормоз.
— И то явен, да.
— Нека се забавляват. Няма как да стане по-лошо от времето, когато животът ми се беше превърнал в неспирен цирк. Минал съм през всичко това, ще мина и през тая история. — Вече го вярваше. Нямаше просто да остави нещата така, щеше да премине през тях. — Няма просто да си стоя, докато ме снимат, не и този път — продължи той. — Загубиха дъщеря си — съжалявам за това — но няма да им позволя да ме прецакат.
— Значи, когато адвокатката им се опита да прокара идеята за споразумение, което подозирам, че ще стане в някакъв момент, отговорът ни ще е категорично не.
— Категорично „майната ви“ ще бъде.
— Имаш право.
— Изкарах по-голямата част от изминалата година в мъгла, причинена от шока, вината, страха… С всяка промяна на вятъра тя ставаше по-малко плътна, но само ми разкриваше поредния капан. Още не съм се измъкнал от мъглата и — Бог да ми е на помощ — страхувам се, че може отново да се сгъсти и да ме задуши, но точно сега, точно днес съм настроен да рискувам с един от тези капани и да се измъкна отново на чист въздух.
— Така. — Нийл вдигна сребърната си писалка „Монблан“ над бележника. — Да обмислим стратегията.
Когато най-сетне напусна кантората на Нийл, Илай се разходи из парка „Бостън Комън“. Опита се да разбере как се чувства отново в Бостън, дори и само за ден. Не можеше точно да си отговори. Всичко си оставаше познато и в това имаше някакво успокоение. Първите зелени стръкчета, които под пролетното слънце се показваха от студената земя, носеха надежда и очакване.
Хората се съпротивляваха на вятъра, който днес не беше твърде силен, и обядваха на пейките, разхождаха се като него или просто вървяха нанякъде.
Спомни си, че беше обичал живота си тук. Отново изпита чувство на близост, усети, че има място и цел. Ако пожелаеше, оттук можеше хубаво да се разходи до адвокатската кантора, където някога беше консултирал клиенти и бе обмислял стратегии точно както преди малко Нийл беше постъпил с него.
Знаеше откъде да купи любимото си кафе, къде да спре за бързо хапване и къде да се наслади на обилен и продължителен обяд. Тук бяха любимите му барове, шивачът му, бижутерът, от когото най-често купуваше подаръците за Линдзи.
Но нищо от това вече не беше негово. И докато стоеше и наблюдаваше наситенозелените стръкове на нарцисите, които всеки момент щяха да разцъфтят, осъзна, че не съжалява. Или поне не толкова, колкото преди.
Така че щеше да намери ново място, където да оформят леко косата му, а после друго, откъдето да купи на баба си лалета. И преди да се върне в Уиски Бийч, щеше да прибере останалите си дрехи. Щеше сериозно да се опита да събере парчетата от живота си, които все още би могъл да слепи, и после да потърси останалите.
Когато паркира пред красивата къща от червени тухли на Бийкън Хил, облаците бяха закрили слънцето. Помисли си, че огромният букет червени лалета може да го замести. Хванал букета с една ръка, се опита да измъкне от колата голямата кръгла ваза с ранни зюмбюли — любимите цветя на майка му.
Установи, че пътят, срещата и разходката го бяха изтощили повече, отколкото бе очаквал. Нямаше да позволи семейството му да разбере. Облаците може и да бяха затулили слънцето, но той се хвана за надеждата, поникнала в него в парка.
Още не беше стигнал до вратата, когато тя се отвори.
— Господин Илай! Добре сте дошли у дома, господин Илай.
— Кармел. — Щеше да прегърне старата икономка, ако ръцете му бяха свободни. Вместо това се наведе и целуна бузата на високата метър и петдесет жена, цялата — енергия и радост.
— Прекалено мършав сте.
— Знам.
— Ще ида да накарам Алис да ви приготви сандвич. Трябва да се храните.
— Да, госпожо.
— И какви хубави цветя!
Илай успя да измъкне лале от букета.
— За теб — подаде й го той.
— Вие сте моето съкровище. Но влизайте, влизайте. Майка ви ще си дойде много скоро, а баща ви обеща да се прибере до пет и половина, така че ще ви изтърве, ако не останете. Но вие ще останете и ще вечеряте. Алис приготвя задушено и крем брюле за десерт.
— По-добре да й запазя лале.
Широкото лице на Кармел се озари от усмивка миг преди очите й да се напълнят.
— Недей, Кармел. — Отново видя болката, мъката по лицата на хората, които обича, мъката, която ги съпътстваше всеки ден от убийството на Линдзи досега. — Всичко ще се оправи.
— Разбира се. Разбира се, че ще се оправи. Я да отнеса аз тая ваза.