— Ужасен ден. Не се появи на класа по йога… А никога не пропускаше. Обадих й се, но тя не вдигна, така че дойдох да проверя. Имах ключ. Почиствах тук.
Докато от машината се издигаше пара, тя постави доста голяма чаша под чучура и продължи да вади покупките.
— Минавам отзад — навик ми е. Повиках я, но… После се притесних, че може би й е зле, така че влязох и се запътих към стълбището. И я намерих да лежи там. Помислих си… но имаше пулс и дойде в съзнание, като я извиках по име. Звъннах за линейка и я завих с покривката от дивана, защото ме беше страх да я местя. Хората дойдоха бързо, но тогава ми се стори, че са минали часове.
Извади кутия със сметана от хладилника и сипа в чашата.
— Тук или на масата ще закусваш?
— Моля?
— Тук. — Постави кафето на плота. — Така ще можеш да седнеш и да си говорим.
Илай погледна кафето, а тя се усмихна.
— Добре ли е така? Хестър каза с много сметана и без захар.
— Аха. Да, благодаря.
Подобно на сомнамбул отиде до плота и седна на стола.
— Толкова е силна и умна, толкова е… себе си. Тя е моят герой, баба ти. Когато се преместих тук преди няколко години, тя беше първият човек, с когото се сближих.
Не спираше да говори. Нямаше никакво значение дали я слуша, каза си тя. Понякога нечий глас би могъл да донесе успокоение, а той определено изглеждаше като човек, който има нужда да бъде успокоен.
Сети се за неговата снимка, която Хестър й беше показала, онази отпреди няколко години. Леката усмивка, блясъкът в сините Ландънови очи — кристалносини с много тъмен ръб около ириса. Сега изглеждаше изтощен, тъжен и много слаб.
Щеше да направи всичко по силите си, за да оправи тая работа.
И докато разсъждаваше, извади от хладилника яйца и шунка.
— Много е доволна, задето си се съгласил да останеш тук. Знам, че се натъжаваше, като си представяше Блъф Хаус празна. Спомена, че пишеш роман?
— Аз… такова…
— Прочетох някои от разказите ти. Харесаха ми. — Постави тиган върху котлона. После напълни чаша с портокалов сок, сложи шепа горски плодове в малка цедка, за да ги умие, и постави хляб в тостера. — Писала съм лоши любовни стихотворения като ученичка. Още по-зле стана, щом се опитах да им добавя и музика. Обичам да чета. Уважавам всеки, който умее да навързва думите така, че да се получи история. Тя се гордее с теб, да знаеш. Хестър де.
Илай я погледна и забеляза очите й. Зелени, установи, като замъглено море, сякаш от друг свят като всичко останало в нея.
Може пък наистина да не беше оттук.
И тогава дланта й докосна ръката му, само за миг, топла и истинска.
— Кафето ти ще изстине.
— Вярно.
Вдигна чашата, отпи. Почувства се малко по-добре.
— Отдавна не си идвал — продължи тя, докато сипваше яйчената смес в тигана. — Има малък ресторант долу в градчето… И пицарията още си е там. Мисля, че вече си добре зареден, но и магазинът си е на мястото. Ако имаш нужда от нещо, няма защо да ходиш чак в града, само ми кажи. Аз съм във вилата Лафинг Гъл2, ако излезеш и решиш да дойдеш. Знаеш ли я къде е?
— Аз… да. Ти… за баба ли работиш?
— Почиствам тук веднъж или два пъти седмично, когато има нужда. И за други хора чистя — когато те имат нужда. Преподавам йога пет пъти седмично в сутерена на църквата и една вечер в седмицата — вкъщи. Убедих Хестър да опита йога и тя се пристрасти. И масажи правя… — Усмихна му се бързо през рамо. — Терапевтични. Имам сертификат. Въобще върша много неща, защото се интересувам от много неща.
Постави омлета в чиния заедно със свежите, горски плодове и препечените филийки. Поднесе му закуската, добави червена ленена кърпа и прибори.
— Трябва да тръгвам. Малко закъснявам.
Сгъна пазарските торби в огромна червена пазарска чанта, облече тъмномораво палто, уви около врата си раирано блестящо шалче и постави на главата си пурпурна вълнена шапка.
— Ще се видим вдругиден към девет.
— Вдругиден?
— Ще чистя. Ако междувременно имаш нужда от нещо, телефоните ми — и мобилният, и домашният — са ей тук на дъската. Или пък ако излезеш на разходка, а аз съм вкъщи, можеш да наминеш. Значи… Ами добре дошъл отново, Илай.
Отправи се към входната врата, обърна се и се усмихна.
— Да си изядеш закуската — нареди му и изчезна.
Той поседя втренчен във вратата, след което погледна чинията си. Нямаше какво друго да прави, затова взе вилицата и започна да яде.