— Мисля, че на Клейтън едва ли му е минало през ума да дойде да потърси Уитни точно тук — отбеляза намръщено херцогинята, когато по-малкият й син застана пред нея. — Ако допуснем, че той иска да я открие.
Стивън, който не беше в течение на нещата, с усмивка подхвърли:
— Скъпа майко, това много ми напомня за историите, които съм чувал за теб и татко.
— Искам незабавно да откриеш Клейтън — още тази вечер, ако е възможно — продължи херцогинята, отминавайки забележката му без коментар. — После уж случайно му подхвърли, че Уитни е при мен, сякаш си уверен, че той знае за това. Не го оставяй да си помисли, че го насилваме да дойде.
— Защо просто да не отведа Уитни в Лондон и да пусна слух, че съм лудо влюбен в нея? Това ще накара брат ми да обезумее.
— Не се шегувай, Стивън. Положението е сериозно. Ето това исках да ти кажа…
Същата вечер Клейтън седеше в клуба и разсеяно гледаше в картите си. Когато вдигна поглед, с изненада установи, че насреща му седи брат му, готов да се включи в играта. Сърцето му се сви. Не му се искаше той да го попита за Уитни, защото не знаеше как да му обясни, че я е изгубил. Затова изпита огромно облекчение, когато Стивън с усмивка подхвърли:
— Е, губим ли или печелим тази вечер, ваша светлост?
— Направо ще ни разори! — отбеляза добродушно Маркъс Ръдърфорд. — От един час не е имал губеща карта.
— Изглеждаш ужасно, братко — подхвърли Стивън.
— Благодаря — сухо отвърна Клейтън и хвърли поредната карта.
— Радвам се, че отново ви виждам, Клеймор! — чу се гласът на Уилям Баскервил зад гърба му. Беше готов да попита за здравето на младата херцогиня, но се въздържа, защото си спомни реакцията, която предизвика любезността му предишния път. — Имате ли нещо против да седна при вас?
— Не, брат ми няма нищо против — отвърна Стивън вместо Клейтън. — Той е на път да обере парите на всички присъстващи тук.
Клейтън хвърли гневен поглед на брат си. Не можеше да остане у дома, защото щеше да се побърка от тревога, а сега разговорите около масата го дразнеха. Тъкмо се накани да извика Стивън в дома си и двамата да се напият, когато по-малкият Уестморланд рече:
— Не очаквах да те видя тук. Мислех, че ще вземеш участие в приема, който майка ни дава в дома си тази вечер. Поканени са само най-близки роднини.
Стивън придоби изражението на човек, който току-що е казал нещо, което е трябвало да бъде държано в дълбока тайна, и с извинителен тон добави:
— Извинявай, Клей. Забравих, че сега, когато Уитни е отседнала при майка ни и смята да вземе участие в тържеството, ти не би могъл…
Баскервил, който слушаше с едно ухо разговора и поради това изпусна съществена част от него, се намеси с присъщата си любезност:
— Да, много красива млада дама е вашата херцогиня. Предайте й моите благопожелания и… — Млъкна ужасен, тъй като херцогът отново се надигна заплашително от мястото си. — Аз така или иначе не съм я виждал скоро… — побърза да увери той разгневения съпруг.
Но Клейтън вече беше станал. Той гледаше към брат си със смесица от изненада, недоверие и нещо, което бедният Баскервил се затрудни да определи. После внезапно се извърна и излезе от клуба, без да погледне към огромната купчина чипове, които беше спечелил.
— Сега вече знам! — обърна се Баскервил към Стивън. — Забъркахте голяма каша. Брат ви не обича жена му да посещава разни приеми сама.
— Не, не мисля, че обича — кимна Стивън с доволна усмивка.
Взе разстоянието до дома на майка си възможно най-бързо. Уитни беше отседнала при нея! При майка му! Единственият човек, който би могъл да прояви достатъчно здрав разум, за да я накара веднага да се върне при съпруга си. Собствената му майка се беше включила в играта срещу него!
Спомни си, че Стивън беше споменал за някакво тържество. Нямаше желание да се среща с роднините си. Искаше да види жена си. Дори не беше облечен подходящо за случая. Изкушаваше се първо да се срещне с майка си и да й поиска обяснение, но не го направи. Нямаше търпение да види Уитни.
— Добър вечер, ваша светлост — поздрави го икономът.
— Върви по дяволите! — изруга Клейтън и влезе в препълнения с хора салон. Огледа присъстващите, но не откри Уитни сред тях. Майка му го забеляза и се насочи усмихната към него, но той я измери с такъв убийствен поглед, че тя се закова на място.
Клейтън излезе в коридора и тръгна към стълбището, водещо към втория етаж.
— Къде е жена ми? — попита той една прислужница, изпречила се на пътя му.