Спря се разколебан пред посочената му врата. Сърцето му биеше лудо, изпълнено с облекчение и страх. Нямаше представа как ще реагира Уитни, когато го види, нито знаеше какво ще й каже. Но в този миг това нямаше значение. Искаше само да я види.
Натисна дръжката на бравата и тихо влезе в стаята. Уитни лежеше отпусната в огромна вана с гръб към вратата. Клариса я сапунисваше.
Прииска му се да се спусне към жена си и да я вземе в прегръдките си, да я отнесе в леглото и да потъне в забрава. В същото време се чувстваше недостоен за нея. Вече два пъти я беше наранил жестоко. Господи! Тя носеше тяхното дете, а той дори не я беше попитал как се чувства! Как беше възможно едно такова крехко създание да понася подобна жестокост, без да намрази източника на страданията си? Клейтън пое дълбоко дъх.
Изведнъж Клариса вдигна очи и видя херцога, застанал на прага. Той бавно нави ръкавите си и пристъпи към ваната. Прислужницата го изгледа неодобрително и отвори уста да каже нещо, но той й направи знак да замълчи и посегна към гъбата и сапуна. Тя му ги подаде и мълчаливо се оттегли.
Клейтън нежно прокара гъбата по гърба на Уитни.
— Много добре, Клариса — каза Уитни, наведе се напред и погали краката си.
После се изправи и излезе от ваната. Посегна зад себе си за кърпата, но Клариса вече попиваше водата от тялото й.
— Благодаря ти, Клариса, ще се справя и сама — каза тя. — Ще вечерям тук, а после ще се облека и ще сляза долу, за да…
Обърна се и се олюля. Клейтън нищо не каза, а продължи нежно да бърше ситните капчици вода по тялото й. Изненадата беше толкова голяма, че Уитни не беше в състояние нито да помръдне, нито да продума. Мъжът й беше там, вече не й се сърдеше, докосваше я, но не казваше нищо. В докосването му имаше нещо странно… Той се държеше не като неин съпруг, а като прислужник. Прислужник! Това беше неговият начин да й покаже, че съжалява.
Клейтън я накара да седна на близкия стол, коленичи и плъзна кърпата по краката й.
— Клейтън — промълви тя. — Недей…
Той не обърна внимание на думите й и продължи заниманието си, после дрезгаво рече:
— Ако някога само допусна, че имаш намерение отново да ме изоставиш, ще те заключа в стаите ти и ще барикадирам вратите.
— Ще останеш ли заключен с мен? — с треперещ глас попита тя.
Клейтън повдигна крака й и допря стъпалото й до едната си страна, после го целуна.
— Да — промълви.
Изправи се, отвори гардероба и извади син копринен халат. Донесе й го и й помогна да се облече. Загърна я и завърза колана. Взе я в ръце и я отнесе до масата, където я очакваше вечерята й. Седна и я намести в скута си, после вдигна капака на сребърния съд.
— Недей! — извика тя, отгатнала намерението му да я храни. — Моля те, не прави това! Само ми говори. Моля те. Кажи ми нещо!
— Не мога — прошепна Клейтън и вдъхна дълбоко аромата на току-що измитата й коса. — Не мога да намеря подходящите думи.
Очите й се напълниха със сълзи. Уитни се отдръпна леко и го погледна в очите.
— Аз пък мога. Ти ме научи на тях. Обичам те. Обичам те.
Клейтън зарови пръсти в косите й, после взе лицето й в дланите си и потъна в погледа й.
— Обичам те — повтори. — Господи! Колко те обичам!
Стенният часовник отмери един и половина. Клейтън не можеше да откъсне поглед от красавицата, заспала кротко в ръцете му. Отмести една къдрица от лицето й, притисна я към гърдите си и леко я целуна по слепоочието.
— Обичам те — прошепна.
Знаеше, че Уитни не може да го чуе в съня си, но изпитваше нужда да каже тези думи отново. Те отекваха в сърцето му при всяко докосване, при всяка целувка, която си бяха разменили тази вечер. Звъняха като вълшебна мелодия, докато я водеше към върха и накрая се сля с нея. Обичам те…
Уитни се размърда и унесено прошепна:
— Аз също те обичам.
— Тихо, скъпа. Спи.
Беше отлагал до последния момент, докато и двамата не бяха полудели от желание. Сега Уитни имаше нужда от почивка.
— Защо се забави толкова? — попита го шепнешком тя. Клейтън наведе глава, за да вижда лицето й по-добре, и с усмивка изрече:
— Не мога да повярвам, че наистина имаш предвид това, за което аз си мисля.
Тя го погледна озадачено, после разбра и по лицето й плъзна гъста червенина.
Клейтън се изненада от реакцията.
— Какво всъщност имаше предвид? — попита я той.
— Няма значение. Наистина.
— Мисля, че каквото и да е, то има огромно значение за теб.
Прииска й се да не беше проговаряла. Болката обхвана цялото й тяло. Знаеше, че Клейтън нямаше да я остави на мира, докато не получи отговор, и прошепна:
— Мари.
— Какво Мари?
— Тя ли беше причината, поради която ти толкова се забави да дойдеш за мен?