— Скъпа, причината, поради която се забавих толкова, беше, че четиридесет души не успяха да открият дори и следа от теб — усмихна се той. — А аз не можах да предположа, че собствената ми майка ще вземе участие в заговора срещу мен.
— Но аз си помислих, че това ще е първото място, на което ще решиш да ме потърсиш, след като обмислиш всичко.
— Е, сгрешила си. И Мари Сейнт Алерман не беше онази, която ми „помогна да обмисля нещата“.
— Не беше ли?
— Не.
Сълзи блеснаха в очите й и Уитни простичко каза:
— Благодаря ти.
— Моля. — Той проследи с пръст изящния овал на лицето й и прошепна: — Сега заспивай, любов моя, иначе това легло отново ще бъде използвано за други цели.
Уитни затвори очи и притихна в ръцете му. Пръстите й погалиха челото му, после леко се плъзнаха надолу и Клейтън усети, че тялото му потръпва в отговор. Опита се да овладее надигащата се вълна на желание. Хвана ръката й и я притисна към гърдите си, за да й попречи да продължи пътя си надолу. Устните й погалиха ухото му. Той се облегна назад и впи поглед в лицето й. Уитни беше напълно будна, а очите й искряха от любов.
Клейтън я обърна по гръб и покри тялото й със своето.
— Само да не ми кажеш, че не съм те предупредил — прошепна задъхано.
— Няма — усмихна се тя.
36.
Когато Уитни се събуди, видя, че Клейтън не е до нея. За миг си помисли дали всичко, случило се предишната нощ, не е било само сън. Тя се обърна по гръб и тогава го съзря. Беше седнал до прозореца, облечен в тъмночервен копринен халат, а на масичката пред него имаше сребърен поднос с кафе.
През дръпнатите тежки завеси нахлуваше ярка слънчева светлина, но за разлика от прекрасния юлски ден Клейтън изглеждаше тъжен и отнесен, сякаш мислите му бяха много далеч. Запита се каква ли беше причината за това негово настроение след прекараната страстна нощ.
Тя стана, загърна полите на робата си и се приближи до стола му. Докосна рамото му и Клейтън трепна от изненада.
— Когато не те видях до себе си, си помислих, че всичко е било само сън — призна Уитни.
Той я придърпа, настани я в скута си и обгърна талията й с ръце.
— Как се чувстваш?
— Изключително добре за жена в моето състояние — засмя се тя, опитвайки се да го разсее. — Въпреки че ако бъда оставена на спокойствие дори само няколко минути, заспивам.
— Как е бебето — попита Клейтън и погали корема й.
— Сега, когато си с нас, и двамата се чувстваме превъзходно.
Клейтън кимна, но лицето му остана все така угрижено.
— Седях тук и си мислех… — обясни той.
— Мразя, когато го правиш — рече тя и се опита да изглади бръчките по челото му.
— Защо?
— Мразя, когато мислиш за неща, които те карат да се мръщиш.
— Съжалявам, че…
— Много добре. Този път ти прощавам, но само ако ми обещаеш, че повече няма да мислиш.
Клейтън се усмихна, но отказа да се включи в играта. Уитни се държеше така, сякаш всичко е приключило и недоразумението помежду им е изгладено.
— Когато се събудих, осъзнах, че нито съм се извинил за отвратителното си държание, нито съм ти обяснил причините за него. Трябва да направя и двете.
Уитни кимна и зачака той да продължи.
— Както вече знаеш, открих онази бележка. Датата показваше, че е била написана в деня преди появата ти в Клеймор.
— Как разбра, че знам, че си прочел бележката?
— Онзи ден се срещнах с приятелката ти Емили, за да разбера от нея къде си отседнала.
— Бедната Емили! Не би могла да ти помогне, защото нищо не знаеше.
— Така ми каза и тя и аз й повярвах. Все пак Емили ми каза някои неща, включително и за това, че знаеш, че съм открил бележката.
Уитни кимна:
— Когато разбрах, че си я прочел, ми стана ясно, че именно тя е причината за твоето поведение.
— Тогава защо, по дяволите, не дойде да си поговорим и да оправим нещата още тогава?
— Бих искала да ти задам същия въпрос — отвърна съпругата му.
Клейтън леко се усмихна:
— Разбирам.
— Радвам се. Това беше целта на бягството ми. Клейтън, вече на два пъти ме подозираш, че съм направила нещо лошо, без дори да ми кажеш какво е то и да ми дадеш възможност да ти обясня. Ще ти простя и за двата случая, но само ако направиш нещо в замяна.
— Какво?
— Ще те помоля, когато нещо се случи, първо да ме изслушаш.
Клейтън я погледна възхитено. Лицето и стойката й излъчваха смелост и решителност. Прииска му се да го беше помолила за нещо повече, да му постави някое трудно изпълнимо условие, за да получи прошката й. А тя имаше нужда единствено от едно обещание. Заради любовта им. Той се трогна и гласът му прозвуча дрезгаво, когато каза: