— Разбира се — отвърна той, макар че изгаряше от желание да обсъди въпроса със Стивън.
— Държа всичко да остане между нас, за да избегна атаките от страна на другите кандидати за наследници — сметна за нужно да обясни графът, но Клейтън не го чу, унесен в мисли за брат си. — Коя е младата дама със Стивън? — смени темата старецът, хвърляйки поглед към градината, в която се разхождаха младежите.
— Не зная. Не съм я виждал преди.
— О, разбира се, че я познаваш! — възрази графът. — Познаваш и баща й. Тя е лейди Емили, дъщерята на Лансбъри. Представиха ми я тази сутрин.
Херцогът на Лансбъри беше тъмен, набит мъж с грозновато лице. Двамата му по-големи сина поразително приличаха на него и на Клейтън му се стори невъзможно такова крехко и очарователно момиче да е дъщеря на същия този човек.
Графът поясни, сякаш прочел мислите на Клейтън:
— Тя е дъщеря на Лансбъри от втория му брак. Втората му съпруга е била дъщеря на френски аристократ, два пъти по-млада от съпруга си. Умряла е при раждането на Емили, само година след брака си с херцога. Всъщност може наистина да не си срещал лейди Емили. Тя самата ми каза, че е била в Англия само няколко пъти.
— Къде я е крил през цялото това време? — попита разсеяно Клейтън.
— И аз се чудя — призна графът с усмивка. — Но никой не може да го обвинява, че я е държал настрана от всички млади нехранимайковци, докато не е пораснала достатъчно, за да отбива сама атаките им. Когато ти я представят, обърни специално внимание на очите й. Цветът им е тъмносин, като на теменуга.
Клейтън имаше възможност да наблюдава Емили Кендъл през остатъка от деня, но това, което му се стори по-интересно, беше безразличието на брат му към това нежно създание. Повечето мъже в къщата открито я ухажваха, а Стивън сякаш едва я забелязваше. Цялото му внимание беше насочено към двете млади дами, пристигнали в имението заедно с него тази сутрин. Той ги познаваше от детинство и това, че сега ги обсипваше с внимание, беше повече от подозрително.
Уитни също забеляза това и побърза да сподели подозренията си с Клейтън:
— Не ти ли се струва странно, че Стивън така упорито пренебрегва Емили?
— Наистина е странно — отвърна съпругът й и внимателно се вгледа в лицето на жена си. — Какво мислиш за нея?
Уитни се поколеба. Искаше й се да бъде обективна.
— Тя е най-красивото създание, което някога съм виждала — каза накрая. — Има чудесни маниери. Но около нея се носи някакво странно излъчване…
— На самонадеяност, може би? — подсказа й Клейтън.
— Възможно е, но също така е възможно и да е просто срамежлива.
— Не забелязах да има някакви проблеми с общуването с хората около нея.
— Чувства се спокойна в присъствието на жени и на мъже, доста по-възрастни от нея, но когато е в компанията ла Стивън и приятелите му, се държи с хладна официалност.
— Доколкото разбрах, отгледали са я някакви нейни роднини в Брюксел и може би не знае как да се приобщи към всички тези младежи. Баща й е предпочел да я остави там, вместо да я доведе в Англия и тя почти не познава братята си и техните съпруги.
— Мога да се закълна, че е направила силно впечатление на брат ми — тихо се засмя Клейтън. — Сигурен съм, че може да ти каже в коя точно част на стаята е лейди Емили, без дори да си направи труда да се огледа наоколо.
— Наистина ли мислиш така? — попита го Уитни.
— Да. В момента наблюдаваш един мъж, овладял до съвършенство изкуството на флирта, да се подготвя за атака.
Уитни прихна.
— Била съм свидетелка на безбройните флиртове на брат ти, но никога не съм го виждала да се държи по подобен начин. По-скоро би се приближил до Емили и би се включил в надпреварата с другите обожатели.
— Напълно си права. Само че днес очевидно на Стивън му се струва особено важно ла покаже на младата дама, че той не желае да бъде включен в списъка на многобройните й завоевания.
— И защо това е толкова важно за него? — настоя съпругата му.
— Защото, скъпа моя, Стивън има намерение да започне играта и да я играе по-дълго от обичайното. Струва ми се, че желае една по-продължителна връзка с госпожица Кендъл.
— Не е ли това проява на импулсивност от негова страна? Та той едва я познава!
Клейтън не отговори, само многозначително я погледна и тя разбра какви мисли се въртят в главата му.
— Да приема ли, че когато стане въпрос за женитба, всички мъже от семейство Уестморланд стават импулсивни?
— Не бих казал.
— Тогава какво имаше предвид?
— Ние по-скоро притежаваме безпогрешен усет за жените и когато срещнем някоя изключителна представителна нежния пол, веднага разбираме, че е точно за нас.