— Тръгвам си — каза Емили и се насочи към вратата. На прага колебливо се спря и се обърна към приятелката си: — Леля ти и чичо ти видяха всичко. Какво обяснение мислиш да им дадеш за тези дрехи и за смелата си езда?
Лицето на Уитни помръкна:
— Не смятам да давам никакви обяснения. Нищо няма да помогне. Затова пък съм твърдо решена, докато са тук, да се превърна в най-милото и възпитано същество, което някога са виждали. Всъщност ще се постарая да стоя далеч от погледа им. Ще ме виждат само на закуска, обяд и вечеря. Мисля, че не е чак толкова трудно да се държа като Елизабет Аштън по три часа на ден.
Уитни наистина сдържа обещанието си. Същата вечер, когато всички се събраха около масата и чичо й се впусна в ужасяващи разкази за пребиваването си в Бейрут като английски посланик, въпреки изгарящото я любопитство и желанието да го засипе с въпроси тя само възпитано отбеляза:
— Колко интересно, чичо!
Последва описание на Париж и на бурния обществен живот, в който семейство Гилбърт вземаше дейно участие. Момичето отново запази мълчание и единственото, което изрече, беше същата фраза:
— Колко интересно, лельо.
Веднага след привършване на последното блюдо, Уитни стана от масата, извини се и напусна трапезарията.
През следващите три дни тя така стриктно следваше намерението си да се показва възможно най-рядко пред леля си и чичо си, че в един момент Ан започна да се чуди дали наистина беше съзряла онова скрито пламъче в племенницата си и дали момичето не изпитваше антипатия към нея и към съпруга й.
На четвъртия ден Уитни закуси много преди останалите и отново изчезна. Тогава Ан реши да разбере истината. Претърси цялата къща, но не успя да открие племенницата си. Провери в градината, после — в конюшнята. Уитни не беше излязла на езда, информира я конярят. Къде ли би могло да прекарва дните си едно петнадесетгодишно девойче, замисли се Ан.
Погледът й внезапно беше привлечен от нещо жълтеникаво, застанало на върха на хълма, от който се виждаше цялото имение.
— Ето къде си! — възкликна доволно жената, отвори слънчобрана си и решително закрачи натам.
Когато Уитни забеляза леля си, вече беше твърде късно за бягство. Прииска й се да се беше сетила за по-добро укритие. За какво ли щяха да разговарят? Напрегнато се замисли за тема, по която би могла да вземе отношение, без да изглежда глупава или невежа. Дрехи, може би? Не, не ставаше. Не разбираше нищо от мода, нито пък се интересуваше от нея. Каквото и да облечеше, все изглеждаше ужасно. Пък и нима дрехите биха могли да допринесат с нещо за подобряване на вида на една жена с котешки очи, коса с цвят на кафява кал и лунички по носа? Да не говорим, че беше прекалено висока, прекалено слаба и ако Господ изобщо имаше някакво намерение да я дари с подобие на бюст, вече беше прекалено късно да го направи.
Ан се появи, дишайки учестено от катеренето по хълма, и се отпусна върху одеялото, на което седеше племенницата й.
— Аз… Реших да си направя малка разходка — излъга тя. Погледът й се спря върху книгата, оставена настрана. Каза си, че един разговор за литература би бил добър като за начало.
— Някакъв роман ли четеш?
— Не, лельо — измърмори Уитни и се опита да прикрие заглавието на книгата с ръка.
— Доколкото знам, повечето млади дами обичат да четат романтични истории — направи нов опит Ан.
— Да, лельо — учтиво се съгласи момичето.
— Веднъж започнах един такъв роман, но не ми хареса — рече Ан, опитвайки се да въвлече племенницата си в разговор. — Не понасям героини, конто са прекалено идеални и припадат на всяка страница.
Уитни беше така поразена от факта, че освен нея има и друга жена, която споделя същото мнение за сладникавите истории, че забрави за намерението си да отговаря едносрично на всички въпроси.
Лицето й светна, а на устните й се появи закачлива усмивка:
— А ако героините не припадат, тогава пък по цял ден са в леглата си, час по час поднасят шишенца с валерианови капки пред носа си, ридаят и въздишат по някои малодушен джентълмен, който няма смелостта да им поиска ръката или пък вече се е обвързал с друга, незаслужаваща внимание конкурентка. Аз никога не бих допуснала да бездействам, ако знам, че мъжът, в когото съм влюбена, е на път да се обвърже с някоя глупачка.
Уитни стрелна леля си с поглед. Допускаше, че изказването й би могло да я шокира, но Ан широко се усмихваше.