— Кажи ми честно, лельо Ан, ти би ли се влюбила в мъж, който пада на колене пред теб и казва: „О, Кларабел, устните ти са като листенца на червена роза, а очите ти — като звезди“? — Отвратено потръпна и добави: — Ето на това място бих прибягнала до валериановите капки!
— И аз — през смях отвърна леля й. — Какво четеш, след като не е някой от онези отвратителни любовни романи?
Тя измъкна книгата изпод ръката на Уитни и се втренчи удивено в изписаното със златни букви заглавие:
— „Илиада“? Но това е написано на старогръцки! Нима можеш да четеш старогръцки?
Уитни кимна. Лицето й пламтеше от притеснение. Леля й със сигурност щеше да я вземе за откачена интелектуалка — още една черна точка в списъка.
— Зная също латински, италиански, френски и малко немски — призна тя.
— Мили Боже! — възкликна Ан. — Как си успяла да научиш всичко това?
— Независимо от това какво татко мисли за мен, смея да твърдя, че може да съм празноглава, но не и глупава. Измъчих го до смърт, докато не отстъпи и не ми нае учители по чужди езици и история. — Уитни замълча. Спомни си за тайните си надежди, че ако се прояви в науките, ако се държи по-скоро като син, отколкото като дъщеря, баща й ще я обикне.
— Изглеждаш ми засрамена от знанията си, а всъщност би трябвало да се гордееш с тях.
Уитни се загледа към разположената в ниското господарска къща и рече:
— Не може да не знаеш, че всички приемат като загуба на време даването на подобни знания на едно момиче. Между другото, липсват ми всякакви женски умения. Само да ме видиш как бродирам! Сякаш го е правил слепец. А щом запея, кучетата отвън започват да вият. Местният учител по музика заяви на баща ми, че го побиват тръпки само при мисълта да ме чуе да свиря на фортепиано. Не зная нищо от онова, което една млада дама е длъжна да знае, и което е по-ужасно — мразя подобни занимания.
Беше сигурна, че след подобно изказване няма как да не е провокирала пълното неодобрение на леля си, но по-добре; поне щеше да си отдъхне от напрегнатото очакване на неизбежното. Зелените й очи, огромни и уязвими, се извърнаха към лейди Ан:
— Сигурна съм, че татко ви е разказал всичко за мен. Разочарованието му е пълно. Той очаква да бъда тиха и послушна като Елизабет Аштън. Наистина се опитвам, но не ми се удава.
Сърцето на Ан преливаше от любов към това прекрасно, изпълнено с противоречия и енергия момиче, което сестра й беше родила. Тя погали Уитни и нежно рече:
— Баща ти иска дъщеря му да бъде като камея — бледа, деликатна и податлива на чуждо влияние, но съдбата го е дарила с диамант, пълен с живот и блясък. Той не знае какво да прави с тази скъпоценност. Вместо да й се възхищава и да я цени, вместо да я полира и изкара наяве целия й блясък, той се опитва да я обезличи, да я превърне в една от многото камеи наоколо.
Уитни беше по-склонна да се определи като торба с въглища, но предпочете да не лишава леля си от илюзиите й, затова замълча. Когато Ан си тръгна, тя отново посегна към книгата, но не успя да се съсредоточи. Мислите й непрекъснато бягаха към Пол.
Същата вечер атмосферата в трапезарията беше наелектризирана и никой не забеляза, когато Уитни застана на прага. Чичо й тъкмо казваше:
— Кога ще й кажеш, че идва във Франция с нас, Мартин? Или може би смяташ да изчакаш до самия ден на заминаването ни, когато просто ще набуташ бедното дете в каретата?
Всичко се завъртя с бясна скорост около Уитни. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Опита се да успокои треперещите си крайници и да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.
— Ще ходя ли някъде, татко? — попита тя, стараейки се да изглежда спокойна.
Всички се извърнаха рязко към нея. Лицето на баща й се сгърчи от гняв и нетърпение.
— Отиваш във Франция — рязко рече той. — Ще живееш с леля си и чичо си, които ще се опитат да направят от теб истинска дама.
Като избягваше да среща втренчените в нея погледи, тя се отпусна на стола си.
— Предупреди ли ги какъв риск поемат? — Не искаше никой да прозре колко жестоко страдаше в този момент.
Вдигна хладен поглед към засрамените, обзети от чувство за вина нейни роднини.
— Баща ми може би е пропуснал да ви спомене за позора, който ще си навлечете, като ме допуснете в дома си. Но ако го попитате, ще ви каже, че се отличавам с отвратителен нрав, лоши маниери и неспособност да водя разговор.
Леля й я гледаше с нескрито съжаление, но изражението на баща й си остана каменно.
— О, папа — съкрушено прошепна Уитни, — наистина ли те отвращавам толкова? Толкова ли е силна омразата ти към мен, че не искаш дори да се мяркам пред погледа ти?