— Здравей, хубавице — чу зад гърба си плътния му глас. Уитни рязко се обърна. Стоеше на сантиметри от нея, небрежно опрял рамо на близкото дърво.
— Разбрах, че ни напускаш — спокойно продължи Пол. Момичето мълчаливо кимна. Опитваше се да съхрани в съзнанието си светлата му коса и красивото му лице.
— Ще ти липсвам ли?
— Разбира се — засмя се той. — Без теб, скъпа лейди, тук ще настане страшна скука.
— Сигурно — прошепна Уитни, свеждайки очи. — Като ме няма мен, кой друг ще пада от дърветата право върху теб в разгара на приятен пикник, или пък ще троши краката ти, или…
Пол прекъсна самообвинителната тирада:
— Никой.
Очите й се впиха в неговите:
— Ще ме чакаш ли?
— Ще бъда тук, когато се върнеш, ако това искаш да знаеш — избягна прекия отговор той.
— Много добре знаеш, че нямах предвид това! — отчаяно настоя Уитни. — Искам да зная дали има вероятност да не се жениш, докато аз…
Гласът й затрепери от срам. Защо винаги се излагаше, когато беше с него? Защо не можеше да се държи хладно или да флиртува като останалите момичета?
— Уитни — започна твърдо Пол, — сигурен съм, че щом пристигнеш в Париж, ще ме забравиш. Някой ден ще се чудиш как е било възможно да ме молиш да те чакам.
— Вече се чудя — призна сконфузено тя.
Пол въздъхна. Беше едновременно ядосан и обзет от състрадание. Повдигна нежно брадичката й и я принуди да срещне погледа му.
— Ще бъда тук — усмихна се насила той. — Няма да имам търпение да те видя пораснала.
Уитни като хипнотизирана се втренчи в красивото му усмихнато лице и… направи последната най-голяма грешка: надигна се на пръсти, обви ръце около шията му и бързо целуна устните му. Проклинайки тихо, Пол се освободи от прегръдката и отблъсна Уитни от себе си.
— Така съжалявам. Пол! — Очите й се насълзиха. — Не биваше да правя това!
— Така е, не биваше — съгласи се той, после бръкна в джоба си, ядосано измъкна от там малка кадифена кутийка и безцеремонно я бутна в ръцете й. — Донесох ти прощален подарък.
— Наистина ли?
Отвори кутийката с треперещи пръсти и се загледа в нежния златен медальон, поставен в нея.
— О, Пол! — прошепна тя, а очите й блестяха. — Толкова е красив! Невероятно е… Ще го пазя до края на живота си.
— Това е просто за спомен — нищо повече — предпазливо изрече той.
Уитни не го чу. Пръстите й нежно галеха медальона.
— Сам ли го избра?
Пол смръщи вежди. Същата сутрин беше отскочил до селото с намерението да купи златна дрънкулка за Елизабет — толкова скъпа, та чак граничеше с безвкусица. Продавачът реши да се пошегува и през смях подхвърли, че сега, когато госпожица Стоун заминава надалеч, Пол може би ще реши да отпразнува освобождението си. Всъщност той не беше далеч от тази мисъл и импулсивно помоли продавача да му предложи нещо подходящо за петнадесетгодишно девойче. Преди Уитни да отвори кутийката, Пол дори нямаше представа какво е съдържанието й. Но какъв смисъл имаше да издава тази неприятна подробност пред момичето? С повечко късмет леля й и чичо й биха могли да намерят някой по-непретенциозен, поддаващ се на обработка французин, който да се съгласи да се ожени за нея и да понася безропотно грубото й поведение.
— Да, избрах го сам — като подарък от приятел — каза накрая Пол.
— Не искам да съм ти само приятелка! — прекъсна го бързо Уитни, но усети, че прекалява, и с въздишка довърши: — Всъщност ще бъде страхотно да се чувствам твоя приятелка… засега.
— В такъв случай смятам, че е напълно в реда на нещата двама приятели да си разменят прощална целувка — шеговито завърши той.
Уитни затвори очи и поднесе развълнувано устни към неговите, но той я целуна по бузата. Когато отново погледна, Пол вече напускаше градината.
— Пол Севарин — прошепна решително тя, — ще се променя коренно по време на престоя си във Франция и когато се върна, ти ще се ожениш за мен!
Пощенският кораб, на борда на който пътуваха Уитни и семейство Гилбърт навлезе във водите на Ламанша. Опряло ръце на железните перила, момичето се сбогуваше с изчезващия в далечината английски бряг. Чудеше се как ли ще изглежда този бряг, когато настъпи моментът, в който ще пътува обратно към него. Тогава новината за нейното пристигане щеше да бъде изнесена във вестниците, разбира се: „Госпожица Уитни Стоун, доскоро една от най-красивите млади дами в Париж, се завръща в родната Англия“. На устните й се появи едва забележима усмивка… Една от най-красивите млади дами в Париж…
Тя прибра измъкналите се кичури коса под бонето си и решително обърна гръб на Англия. Очите й напрегнато гледаха към Франция. И към нейното бъдеще.