— Да отидем тогава да събудим баба Меца. Тя е яка и от нищо се не бои — предложила Лисана.
Кум Вълчан се съгласил. Отишли пред бърлогата на мечката. Викали, тропали, ала тя била потънала в своя дълбок зимен сън — не се обажда. Най-сетне двамата се престрашили, влезли вътре и я задърпали.
— Стани, стани, бабо Мецано! Събуди се, че сега е новогодишната нощ и голяма гощавка те чака — подканила я кума Лиса.
— За тебе — цял вол, за мене — магаре, за кумичката — Петльо Герест — предумвал я и кум Вълчан. — Ще ги изядем и ще се преселим на топло в тяхната къща.
— О-о-ох! — прозяла се баба Меца. — Спи ми се и ме мързи, ама щом е за такава веселба, ще дойда с вас, че усещам търбуха си съвсем празен.
Повела ги лисицата към горската къщичка. Още отдалеч зачули песента на безгрижните другари. Изправила се баба Меца пред вратата, почукала и викнала:
— Пуснете ме, милички, да се посгрея, па да попея и аз заедно с вас.
— Кой си ти? — попитали отвътре.
— Баба ви Мецана. Слизам от Балкана. Щом за чухме селите ви песни, дощя ми се да ви дойда на гости.
— Върви си, върви си в бърлогата да спиш! Ти не си ни дружина — отговорил й волът.
— Ако не ме пуснете с добро, силом ще вляза! — заканила се мечката.
— Само да посмееш, само да посмееш — заплашил я петелът. — Очите ще ти изкълва.
Не се уплашила баба Меца; натиснала с две лапи вратата и — бух! — та вътре. Секнала песента. Ала Сивчо не бил от страхливите — втурнал се насреща, ръгнал неканената гостенка с все сила и я съборил на земята. Навалили я всички: кучето, където захапе, кръв пуска; котката дращи и валма козина свлича; петелът кацнал на главата и, кълве я по муцуната, търси и очите, та да я ослепи. Накрай, когато Мецана с мъка успяла да се изправи на четири крака, магарето като я ритнало в задника, тя се прескамбичнала три пъти и не видяла как изскочила навън. Повлякла се по снега ни жива, ни умряла. Подире и тръгнали двамата разбойника омърлушени — разбрали гладниците, че няма да има тук за тях новогодишна гощавка.
Баба Меца едва се довлякла до бърлогата си, легнала, засмукала си пръстите и тоз час заспала, като чак до пролетта стенела на сън. Кум Вълчан се изкачил на един хълм, завил протяжно — заоплаквал се на месечината от несносния си живот. Само кума Лиса не се отчаяла: заскитала нагоре-надолу из храсталаци и трънаци и като зърнала една мишка, без да и каже „здрасти“, я глътнала на един залък.