– Бела е най-добрата ни крава – каза Брит Андершон.
Двамата с мъжа ѝ Ото притежаваха фермата, която се намираше на няколко километра от земите на Юнас и Марта. Имаха малко, но за момента жизнено стопанство, като кравите бяха главният източник на приходи. Брит беше трудолюбива и към това, което получаваше, продавайки мляко на Арла2, прибавяше и приходите от малкия им магазин за сирене собствено производство. А сега стоеше до кравата и гледаше притеснено.
– Да, Бела е хубавица – каза Ото и се почеса разтревожено по тила.
Това беше четвъртото отелване на кравата и предишните три пъти всичко беше минало добре. Но сега телето се беше запънало и упорито отказваше да излезе, а Бела изглеждаше все по-обезсилена.
Юнас избърса потта от челото си и се приготви да направи нов опит да намести телето, така че то колкото се може по-скоро да се приземи върху сламата, лепкаво и нестабилно. Не биваше да се отказва, защото иначе и кравата, и телето щяха да умрат. Погали успокоително Бела по меката козина. Тя дишаше учестено и плитко, а очите ѝ бяха широко отворени.
– Хайде, миличка, да видим дали не можем да изкараме телето ти – каза той и отново си сложи дългите найлонови ръкавици. Бавно, но уверено вкара ръка в тесния канал, докато стигна до телето. Трябваше да хване здраво някой крак, който да може да дръпне, за да обърне малкото, като да внимава да не счупи някоя кост.
– Напипах едно от копитата – каза той и видя с периферното си зрение как Брит и Ото се размърдаха, за да виждат по-добре. – Сега спокойно, миличка.
Говореше с тих, мек глас, като в същото време започна да дърпа. Нищо не се случи. Дръпна малко по-силно, но все още не можеше да премести телето.
– Как върви, обръща ли се? – попита Ото, който вече се чешеше толкова здраво по тила, че Юнас си помисли, че там сигурно ще му остане плешиво петно.
– Още не – каза той през зъби.
Продължаваше да се поти, а един косъм от светлия му бретон беше влязъл в окото му и го принуждаваше постоянно да мига. Но сега не можеше да мисли за друго, освен за изваждането на телето. Вдишванията на Бела ставаха все по-плитки и тя облегна глава в сламата, все едно се канеше да се предаде.
– Страх ме е да не счупя нещо – каза той и вложи толкова сила, колкото смееше.
Ето така! Дръпна още малко и затаи дъх, надявайки се да не чуе звука от счупена кост. После усети как телето най-накрая се освободи от положението, в което беше заседнало. Още няколко предпазливи дръпвания и малкото вече лежеше на пода, изтощено, но живо. Брит се втурна напред и започна да го търка със слама. С уверени, любвеобилни движения тя го сушеше и масажираше, и те видяха как телето придобива все по-бодър вид.
Бела обаче лежеше неподвижно на една страна. Не бе реагирала на раждането на телето, което бе расло вътре в нея в продължение на над девет месеца. Юнас седна до главата ѝ и махна няколко сламки, които се бяха оказали близо до окото ѝ.
– Готово. Справи се много добре, миличка.
Погали я по меката, черна козина и продължи да ѝ говори, както бе правил по време на цялото отелване. Първоначално не предизвика реакция, но после кравата вдигна глава с усилие и погледна към телето.
– Имаш си красива дъщеря. Виж, Бела – каза Юнас и продължи да я гали.
Усети как пулсът ѝ започва да се успокоява. С телето всичко щеше да е наред, вероятно с Бела също. Той се изправи, най-накрая извади досадния косъм от окото си и кимна на Брит и Ото.
– Ето едно хубаво малко теле.
– Благодаря, Юнас – каза Брит и го прегърна силно.
Ото му подаде срамежливо голямата си длан.
– Благодаря, благодаря, справи се чудесно – каза той и разтърси ръката на Юнас.
– Просто си върша работата – отвърна Юнас, но се усмихна широко.
Радваше се, когато накрая всичко се наредеше. Не обичаше, когато проблемите нямат решение, не само на работа, но и в личния живот.
Доволен от развитието на нещата, той извади мобилния си телефон от джоба на якето. Втренчи се в дисплея в продължение на няколко секунди. После се втурна към колата.
2 Датско-шведска кооперативна мандра. – Б. пр.
Фелбака, 1964
Шумовете, светлините, цветовете. Всичко беше зашеметяващо и предвещаваше приключения. Лайла държеше сестра си за ръка. Всъщност бяха твърде големи за това, но тя и Агнета често посягаха към ръката на другата, когато се случеше нещо специално. А пристигането на цирк във Фелбака определено не беше част от ежедневието.
Почти не бяха излизали извън малкото рибарско градче. Две еднодневни екскурзии до Гьотеборг бяха най-дългите пътешествия, които бяха предприемали, а циркът носеше със себе си обещания от широкия свят.