– Правя го. Знам къде е границата. Като говорим за умора, как мина днес с Ана?
Ерика се замисли как да отговори.
– Честно казано, не знам. Имам чувството, че не достигам съвсем до нея. Тя сякаш се е укрила в чувството си за вина и не знам как да я накарам да се върне в реалността.
– Може би не на теб се пада да го правиш – каза той, но знаеше, че Ерика няма да се вслуша в думите му.
– Ще говоря с Дан – каза тя, като по този начин даде знак, че разговорът за Ана е приключил.
Патрик схвана и не зададе повече въпроси. Притеснението за сестра ѝ тежеше на Ерика и ако тя искаше да говори за това, щеше да го направи. Дотогава трябваше да я остави да размишлява сама.
– Между другото, ще ми трябва кризисна терапия – каза тя и сипа още рибена чорба в купичките им.
– Аха, защо? Какво е казала мама?
– Този път Кристина е невинна. И ще ми трябва не просто кризисна терапия. Вероятно ще се наложи изтриване на паметта, след като видях Мелберг почти гол сутринта.
Патрик не можа да се въздържи – обзе го такъв пристъп на смях, че в носа му влезе супа.
– Да, никой от нас няма да забрави тази гледка. Нали споделяме и радост, и тъга... Само опитай да не си го представяш, докато правим секс.
Ерика го погледна ужасена.
Удевала, 1974
Границата на нормалното започваше да избледнява. Лайла виждаше и разбираше това, но все пак не можеше да устои на изкушението от време на време да се покорява на волята на Владек. Знаеше, че не е правилно, но понякога ѝ се искаше за кратко да се престори, че водят нормален живот.
Историите на Владек продължаваха да ги омагьосват. В тях необичайното се преплиташе с обичайното, ужасяващото с фантастичното. Често се събираха около кухненската маса и палеха само една малка лампа. В сумрака можеха да се вживеят в разказите. Чуваха аплодисментите на публиката, виждаха въжеиграчите да се носят високо горе, смееха се на клоуните и хитроумията им, прехласваха се по цирковата принцеса, която с грация и ловкост пазеше равновесие на гърба на коня, а той препускаше в кръг, нагизден с пера и пайети. Но преди всичко виждаха Владек и лъвовете на манежа. Виждаха го как стои изправен, силен и горд, властващ над дивите животни. Не защото държеше камшик в ръка, както си мислеше публиката, а защото лъвовете го уважаваха и обичаха. Разчитаха на него и затова му се подчиняваха.
Главният му номер, неговото гранде финале, беше, когато наглед безстрашно пъхаше главата си в пастта на един от лъвовете. В този миг публиката седеше притихнала, без да може да повярва, че това се случва наистина. Номерът с огъня също беше ефектен. Светлините на манежа изгасваха, а сред зрителите плъзваше тревога. Мисълта за животните там долу – животни, които виждаха в тъмното и може би считаха публиката за дивеч – ги караше да хванат ръката на съседа си по място. После на манежа светваха хипнотизиращи горящи обръчи, които рязко разпръскваха мрака. А лъвовете преодоляваха страха си от огъня и скачаха елегантно през тях, защото се доверяваха на укротителя си, който им нареждаше да изпълнят номера.
Лайла седеше, слушаше и копнееше за нещо, което да разпръсне нейния собствен мрак. За да може отново да се довери на някого.
Хелга се разхождаше из Фелбака. Утрото беше студено, а улиците пусти. Лятно време малкото градче вибрираше от живот. Магазините бяха отворени, ресторантите пълни, пристанището гъмжеше от лодки, а хората бяха навсякъде. През зимата обаче цареше пълна тишина. Всичко беше затворено и Фелбака като че бе заспала зимен сън в очакване на следващото лято. Но Хелга винаги бе предпочитала по-спокойните сезони. Тогава обстановката у дома също беше по-мирна. През лятото Ейнар често се прибираше пиян и в особено лошо настроение.
Откакто се разболя, беше различно, разбира се. Думите бяха единственото му оръжие, но те вече не можеха да я наранят. Никой не можеше да я нарани освен Юнас. Той познаваше слабите ѝ места и знаеше къде е най-уязвима. Абсурдното беше, че въпреки това Хелга се опитваше да го защитава. Нямаше значение, че вече е голям мъж, висок и силен. Юнас все още се нуждаеше от нея и тя щеше да го предпази от всяка болка.
Стигна до площад „Ингрид Бергман“ и отиде да погледне замръзналото море. Обичаше архипелага. Баща ѝ беше рибар и двамата често излизаха с лодката. Но всичко това престана, когато се омъжи за Ейнар. Той идваше от вътрешността на страната и не беше свикнал с капризите на морето. Ако мястото ни беше във водата, щяхме да се раждаме с хриле, мърмореше той. Юнас също не се привърза към морския живот, така че Хелга не бе плавала с лодка, откакто беше на седемнайсет, въпреки че живееше в най-красивата част на архипелага.