За пръв път от много години изпита толкова силен копнеж да плава, че чак я заболя. Но нямаше как да стане, дори и да разполагаше с лодка. Ледът беше дебел и малкото лодки, които не бяха издърпани на сушата, лежаха замръзнали в пристанището. В това отношение приличаха на нея. Хелга се бе чувствала така през целия си живот: толкова близо до своя елемент, но въпреки това неспособна да се освободи от плен.
Оцеляваше благодарение на Юнас. Любовта ѝ към него беше толкова силна, че караше всичко друго да бледнее. Откакто синът ѝ се роди, Хелга очакваше момента, в който ще го спаси, като застане на пътя на някой връхлитащ влак. Беше готова и не изпитваше колебания. Всичко, което правеше за Юнас, я изпълваше с щастие.
Спря и се загледа в паметника на Ингрид Бергман. С Юнас бяха на площада за церемонията по откриването. Тогава представиха и специалния вид рози, отгледани в чест на актрисата. Юнас гореше от нетърпение. Щяха да присъстват децата на Ингрид, включително и приятелката на сина ѝ, Каролин от Монако. Тогава Юнас беше на възраст, в която целият му свят беше изпълнен с рицари, дракони, принцове и принцеси. Вероятно би предпочел да види рицар, но и принцеса щеше да свърши работа. Трогателно беше да го гледа как се вълнува, докато се подготвя за голямото събитие. Тогава Юнас приглади старателно косата си и набра цветя от градината им – камбанки и дамски сърца, които успяха да клюмнат несигурно в потната му ръка още преди да са стигнали до площада. Естествено, Ейнар му се подиграваше безмилостно, но този път той не обърна внимание на баща си. Щеше да види истинска принцеса.
Хелга още си спомняше удивеното разочарование, което се изписа на лицето му, когато му посочи Каролин. Юнас я погледна с разтреперана долна устна и каза:
– Но мамо, тя изглежда като съвсем обикновена жена.
Следобед, след като се бяха прибрали, Хелга намери всичките му книги с приказки, струпани на купчина зад къщата. Изхвърлени. Юнас не се справяше особено добре с разочарованията.
Пое си дълбоко дъх, обърна се и тръгна обратно към къщи. Нейна работа беше да го предпазва от такива отрицателни емоции. Както големи, така и малки.
* * *
Криминален инспектор Пале Викинг, който щеше да председателства срещата, се прокашля.
– Добре дошли в Гьотеборгската полиция. Искам да ви благодаря за досегашното сътрудничество. Човек би си помислил, че тази среща трябваше да се случи по-рано, но всички знаете колко тромава и неефективна може да бъде съвместната работа между отделните райони. А и може пък да се окаже, че това е точният момент – каза той, сведе поглед и добави:
– Естествено, трагедия е, че Виктория Халберг е била открита в такова състояние. Но в същото време това ни дава представа какво може да се е случило с останалите момичета, а подобна информация би могла да ни помогне да напреднем с разследването.
– Винаги ли дрънка така? – прошепна Мелберг.
Патрик кимна.
– Късно е станал полицай, но е направил мълниеносна кариера. Казват, че е много добър. Преди това се е занимавал с философия.
Мелберг зяпна.
– Ужас. Но името му е измислено, нали?
– Не, но отговаря на външния му вид.
– Да, боже, прилича на онзи, как се казваше, онзи швед, който се би с Роки.
– Сега, като го казваш...
Патрик се усмихна. Мелберг имаше право. Пале Викинг беше копие на Долф Лундгрен. Шефът му се наведе към него, за да прошепне още нещо, но този път Патрик каза:
– Сега по-добре да слушаме.
Междувременно Пале Викинг бе продължил с встъпителната реч.
– Мисля всички последователно да вземем думата и да разкажем докъде сме стигнали със съответните разследвания. Вече разполагаме с по-голямата част от информацията, но въпреки това сме се погрижили за всички да има папки с актуалното обобщение на ситуацията. Ще получите също и видеозаписи от разговорите с близките. Това беше добра инициатива. Благодаря, Таге.
Той кимна на един нисък и набит мъж с гъсти мустаци, който отговаряше за издирването на Сандра Андершон. Още при изчезването на Йенифер Баклин, половин година след това на Сандра, полицията заподозря, че може да има връзка. Тогава Таге от управлението във Фалстербу посъветва останалите да последват техния пример и да правят видеозаписи на разговорите с близките, проведени в собствените им домове. Идеята беше членовете на семействата да могат на спокойствие да разкажат за наблюденията си във връзка с изчезванията. Освен това, като посещаваха домовете им, следователите можеха да добият по-пълна представа за момичетата. Оттогава всички правеха така и сега щяха да получат филмите и на останалите.