Хелга се замисли.
– Трябва да е на трийсет и пет.
– Каква е тази кола? Ваша ли е била? – попита Моли и посочи автомобила, на който се беше облегнал Ейнар.
– Не, това е една от колите, които купи и ремонтира. Волво „Амазон“. Свърши много добра работа по него. Да, ако не друго, трябва да му се признае, че го биваше с колите.
Горчивата интонация отново зазвуча в гласа ѝ и Марта погледна изненадано свекърва си, отпивайки още една глътка от сладкия чай.
– Ще ми се да бях познавала дядо по онова време, преди да се разболее – каза Моли.
Хелга кимна.
– Да, разбирам те. Но майка ти го познаваше още тогава, така че питай нея.
– Никога не съм се замисляла за това. За мен винаги е бил ядосаното старче на горния етаж – каза Моли с юношеска прямота.
– Ядосаното старче на горния етаж. Да, това е доста добро описание – каза Хелга и се засмя.
Марта също се усмихна. Свекърва ѝ наистина не беше на себе си. По редица причини, повече или по-малко очевидни, двете никога не си бяха допадали. Но днес Хелга не беше така безобидна, както обикновено, и Марта оценяваше това. Е, сигурно беше нещо временно. Отхапа от пандишпана. Скоро щяха да могат да си тръгнат, без да изглежда неучтиво.
* * *
У дома беше неописуемо тихо. Децата бяха на детска градина, а Патрик беше в Гьотеборг, което означаваше, че Ерика може да работи необезпокоявана. Беше преместила работното си място от малкия кабинет на втория етаж върху пода на всекидневната. Материалите лежаха разпръснати навсякъде. Последното допълнение към купчините листа беше копие от разследването на убийството на Ингела Ериксон. Наложи се дълго да убеждава Патрик, но накрая успя да получи една от разпечатките, които той щеше да занесе на срещата в Гьотеборг. Бе прочела документа неколкократно. Приликите с раните на Виктория наистина бяха зловещи.
Освен това бе прегледала всичките си записки от срещите с Лайла, от разговора със сестра ѝ, с приемните родители на Луис, както и с персонала в затвора. Всичко на всичко няколко часа разговори, които бе провела в опити да разбере какво се е случило в деня, когато Владек Ковалски е бил убит. А сега материалите трябваше да ѝ помогнат да открие и връзката между убийството и отвличанията на петте млади момичета.
Ерика се изправи и се опита да придобие цялостен поглед върху информацията, разпиляна пред нея. Какво беше това, което Лайла искаше да ѝ каже, но по някаква причина не можеше изрече? Според персонала през всичките години, прекарани в затвора, Лайла не беше общувала с външни хора. Никакви посетители, никакви телефонни разговори, никакви...
Ерика се сепна. Беше забравила да провери дали Лайла е получавала или пращала писма. Ама че немарливост. Взе телефона и набра номера на затвора, който вече знаеше наизуст.
– Здрасти, Ерика Фалк се обажда.
Надзирателката изглежда веднага я позна.
– Здрасти, Ерика. Тина е. Мислиш да минеш на посещение ли?
– Не, не и днес. Просто исках да проверя нещо. Лайла получавала ли е поща през годините? Или може би самата тя е пращала писма?
– Да, получи няколко картички. И мисля, че може да е получавала и писма.
– Така ли? – попита Ерика. Не беше очаквала такъв отговор. – Знаеш ли от кого?
– Не, но може би тук има някой, който знае. Във всеки случай картичките бяха празни. А и тя не ги е приела.
– Какво имаш предвид?
– Доколкото знам, дори не е искала да ги погледне. Просто е помолила да ги изхвърлим. Но ги пазим, в случай че промени решението си.
– Значи са при вас? – попита Ерика, като не успя да скрие вълнението си. – Може ли да ги видя?
След като получи обещание, че може да отиде и да погледне картичките, Ерика приключи разговора, изпълнена с недоумение. Това трябваше да означава нещо. Но за нищо на света не можеше да разбере какво.
* * *
Йоста се почеса по посивялата коса. В участъка беше самотно. Освен него там беше само Аника. Патрик и Мелберг бяха в Гьотеборг, а Мартин отиде до Селвик, за да разпита хората, които живееха близо до кея. Водолазите още не бяха намерили тялото, но може би това не беше толкова странно, като се имат предвид тежките условия. Самият Йоста бе ходил да говори с някои от познатите на Ласе, но никой от тях не знаеше нищо за парите. Сега седеше и се чудеше дали да отиде до Квиле и да говори с ръководството на енорията.
Тъкмо беше на път да стане от стола, когато телефонът звънна. Йоста се хвърли към слушалката. Беше Педерсен.
– Окей, толкова бързо? И какво открихте?
Заслуша се съсредоточено и след малко попита:
– Наистина ли?