След като зададе още няколко въпроса, Йоста затвори и няколко минути не помръдна от мястото си. Мис-лите се рееха в главата му. Не знаеше как да осмисли чутото току-що. Но постепенно в ума му се зароди теория.
Облече си якето и мина, подтичвайки, покрай рецепцията и Аника.
– Ще отскоча до Фелбака.
– Какво ще правиш там? – викна тя след него, но той вече излизаше през вратата. После щеше да обяснява.
Пътуването между Танумсхеде и Фелбака отне само петнайсет-двайсет минути, но му се стори безкрайно дълго. Зачуди се дали не трябва да звънне на Патрик и да му разкаже за новините от Педерсен, но реши, че няма смисъл да го безпокои по време на срещата. По-добре направо да се захване за работа, за да има какво да представи на останалите, когато се върнат. Важно беше да се поемат самостоятелни инициативи. А Йоста беше напълно способен да се справи и сам.
Спря в двора и позвъни на вратата на Юнас и Марта. След малко съненият Юнас му отвори.
– Събудих ли те? – попита Йоста и погледна часовника си.
Беше един часът.
– Имах спешен случай рано сутринта, затова исках да си наваксам малко от изгубения сън. Но влез, така и така вече съм станал – каза той и направи опит да приглади щръкналата си коса.
Йоста го последва в кухнята и седна без покана. Реши да мине направо на въпроса.
– Колко добре познаваше Ласе?
– Бих казал, че изобщо не го познавах. Поздравявали сме се, когато е идвал да вземе Тюра от конюшнята, но това е всичко.
– Имам причина да вярвам, че не е така – каза Йоста.
Юнас продължаваше да стои прав. Устните му потръпнаха раздразнено.
– Това започва да ми омръзва. Какво искаш всъщност?
– Мисля, че Ласе е знаел за връзката ти с Виктория. И те е изнудвал.
Юнас го зяпна.
– Не говориш сериозно, нали?
Изглеждаше искрено изненадан и за миг Йоста се усъмни в теорията, която му беше хрумнала след разговора с Педерсен. Но после се отърси от колебанията. Така трябваше да е и нямаше да бъде особено трудно да се докаже.
– Не е ли най-добре да си признаеш? Ще прегледаме мобилния ти трафик и банковите ти сметки. Тогава ще видим, че сте общували и че си теглил пари в брой, за да плащаш на Ласе. Можеш да ни спестиш труда и да кажеш истината.
– Върви си – каза Юнас и му посочи вратата. – Това вече е прекалено.
– На разпечатките и на извлеченията ще го пише черно на бяло – продължи Йоста. – Какво стана? Той поиска повече пари ли? Омръзнали са ти исканията му и си го убил?
– Настоявам да си вървиш.
Гласът на Юнас беше леденостуден. Той изпрати Йоста до външната врата и почти го изблъска.
– Знам, че съм прав – каза Йоста, застанал на най-горното стъпало.
– Грешиш. Първо, не съм имал никаква връзка с Виктория и второ, Терес каза, че Ласе е изчезнал по някое време между събота сутринта и неделя преди обед, а аз имам алиби за целия този период. Така че искам следващия път, когато те видя, да ми се извиниш. А за алибито си ще ви кажа, ако ме попита някой от колегите ти. Не и ти.
Юнас затвори вратата и Йоста отново бе обзет от съмнение. Ами ако бъркаше, въпреки че на пръв поглед всичко се нареждаше толкова добре? Може би скоро щеше да разбере. Трябваше да направи още едно посещение, след което щеше да се заеме точно с това, за което бе казал на Юнас. Банковите извлечения и разговорите по мобилния щяха да кажат тежката си дума. Пък тогава Юнас можеше да бълнува за алибита, колкото си иска.
* * *
Часът наближаваше. Лайла усещаше, че всеки момент може да пристигне нова картичка. Започнаха да идват по пощата преди две години и вече бяха общо четири. Няколко дни след всяка от тях пристигаше и писмо с изрезки от вестници. Не пишеше нищо друго, но тя все пак се беше досетила какво е посланието.
Картичките я плашеха и затова молеше персонала да ги изхвърля. Изрезките обаче пазеше. Всеки път, когато ги вадеше от скривалището, се надяваше да разбере нещо повече за заплахата, която вече не беше насочена само към нея.
Легна изморена на леглото. След малко ѝ предстоеше поредната безсмислена терапевтична сесия. През нощта спа лошо и сънува кошмари за Владек и Флика. Трудно ѝ беше да разбере как нещата се стекоха така, как анормалното постепенно стана нормално. Как започнаха бавно да се променят, докато накрая вече не можеха да се познаят.
– Можеш да дойдеш, Лайла.
Ула почука на отворената ѝ врата и Лайла се изправи с мъка. С всеки изминал ден се чувстваше все по-изморена. Изтощаваха я кошмарите, чакането и спомените от предишния ѝ живот, който бавно, но сигурно се бе объркал до неузнаваемост. Бе обичала Владек толкова силно. Произходът му беше коренно различен от нейния. Никога не си бе представяла, че ще срещне някого като него, но въпреки това станаха двойка. Това ѝ се струваше като най-естественото нещо на света, докато злото не взе връх и не унищожи всичко.