– Идваш ли, Лайла? – чу се гласът на Ула.
Лайла принуди краката си да се размърдат. Имаше чувството, че се движи под вода. Вече толкова години страхът ѝ пречеше да проговори, да направи каквото и да е. Все още беше изплашена. Ужасена. Но съдбата на изчезналите момичета я докосна дълбоко и тя вече знаеше, че няма да може да мълчи до безкрай. Срамуваше се от малодушието си, от това, че бе оставила злото да покоси живота на толкова много невинни деца. Във всеки случай срещите с Ерика бяха някакво начало и може би щяха да ѝ помогнат най-накрая да събере кураж и да разкрие истината. Замисли се за нещо, което бе чула някога – как пърхането на крилете на пеперуда в единия край на света може да причини буря на другия край. Може би сега бе на път да се случи нещо такова.
– Лайла?
– Идвам – каза тя с въздишка.
* * *
Ужас разкъсваше тялото ѝ. Накъдето и да погледнеше, виждаше опасност. По пода се виеха змии с блестящи очи, стените гъмжаха от паяци и хлебарки. Изпищя, а ехото се превърна в злокобен хор. Мъчеше се да избяга от животните, но нещо я задържаше и колкото повече се дърпаше, толкова повече я болеше. Чу как някой я вика в далечината, все по-силно и по-силно. Опита да се приближи към окуражаващия глас, но и този път нещо я дръпна назад, а болката още повече засили паниката ѝ.
– Моли!
Гласът надвика нейните собствени писъци и всичко сякаш замръзна. Някой продължи да повтаря името ѝ, вече по-бавно и спокойно, и Моли видя как пълзящите гадини постепенно се разтварят и изчезват, все едно никога не ги е имало.
– Имаш халюцинации – каза Марта и този път гласът ѝ прозвуча ясно и отчетливо.
Моли се взря пред себе си и се опита да види нещо. Чувстваше се замаяна и нищо не разбираше. Къде бяха отишли змиите и хлебарките? Допреди миг бяха тук, бе ги видяла със собствените си очи.
– Чуй ме. Нищо от това, което виждаш, не е истинско.
– Окей – каза тя с пресъхнала уста и още веднъж се опита да тръгне към гласа на Марта. – Ох, не мога да се помръдна.
Ритна с крак, но не можа да се освободи. Навсякъде около нея беше тъмно като в рог и Моли разбра, че Марта е права. Животните не бяха истински, защото не би могла да ги види в мрака. Но имаше чувството, че стените се приближават все повече и че до дробовете ѝ не достига въздух. Чуваше собственото си дишане, насечено и плитко.
– Успокой се, Моли – каза Марта със строгия си глас, онзи, който винаги караше момичетата в конюшнята да застават нащрек.
Моли си наложи да диша по-бавно. След малко паниката се поуталожи и дробовете ѝ отново се напълниха с кислород.
– Трябва да запазим спокойствие. Иначе никога няма да се справим.
– Какво... къде сме?
Моли се изправи до клекнало положение и прокара ръка по краката си. Около глезена ѝ беше закрепен метален обръч и след още малко опипване в тъмното пръстите ѝ се допряха до грубите брънки на тежка верига. Моли напразно започна да я дърпа, после отново се разкрещя в мрака.
– Казах ти да се успокоиш! Така няма да се измъкнеш.
Интонацията на Марта беше настоятелна и уверена, но този път гласът ѝ не можа да потуши паниката, която продължи да се засилва, докато Моли най-накрая не осъзна очевидното. Млъкна рязко и прошепна:
– Този, който е отвлякъл Виктория, сега е отвлякъл и нас.
Очакваше отново да чуе Марта, но този път тя замълча. А мълчанието изплаши Моли повече от всичко останало.
* * *
Обядваха в столовата на полицейското управление, след което отново се събраха в залата, сити и дори малко преяли. Патрик тръсна леко глава, за да се разбуди. Напоследък му се бе събрал твърде малко сън и умората му тежеше като олово.
– Нека да продължим – каза Пале Викинг и посочи картата. – Географският регион на отвличанията е относително ограничен, но никой не е успял да открие връзка между отделните местности. Що се отнася до момичетата, съществуват някои прилики, като външния вид и произхода им, но не сме открили общ знаменател между тях. Нямат общи интереси, нито са писали в едни и същи интернет форуми или нещо подобно. Има и някои разлики, като най-много се отличава Мина Валберг, както колегите от Танумсхеде отбелязаха по-рано днес. Естествено, тук в Гьотеборг положихме големи усилия да намерим още хора, които може да са видели белия автомобил, но както знаете, ударихме на камък.
– Въпросът е защо извършителят е проявил такава немарливост точно с Мина Валберг – каза Патрик и всички погледи се насочиха към него. – Все пак в останалите случаи не е оставил никакви следи. Ако приемем, че именно шофьорът на бялата кола е отвлякъл Мина, разбира се, а не знаем така ли е. Но във всеки случай Йерхард Стрювер смята, че трябва да се съсредоточим върху отклоненията в поведението на похитителя.