– Смятам утре да се съберем в осем и да преговорим всичко – каза той. – Мислех си и да помоля Паула да дойде, ако има възможност.
В колата беше тихо и Патрик се опита да се концентрира върху шофирането. Пътят започваше да става твърде хлъзгав.
– Какво мислиш, Бертил? – добави той, след като шефът му не реагира на казаното. – Ще питаш ли Паула дали може да дойде утре?
В отговор се разнесе шумно прохъркване. Патрик хвърли бърз поглед настрани. Да, Мелберг беше заспал. Сигурно беше капнал. Все пак не му се случваше често да работи цял ден.
Фелбака, 1975
Положението беше нетърпимо. Въпросите на съседите и властите станаха прекалено много и те осъзнаха, че не могат да продължат да живеят на същото място. След като Агнета се премести в Испания, майката на Лайла започна да се обажда все по-често. Чувстваше се самотна и един ден им подшушна за къща в покрайнините на Фелбака, която се продаваше евтино. Решението беше лесно. Щяха да се върнат обратно.
В същото време Лайла знаеше, че това е лудост, че е опасно да се местят толкова близо до майка ѝ. Но въпреки това в нея се породи надежда, че тя може би ще може да им помогне и че всичко ще бъде по-лесно, ако бъдат оставени на спокойствие в новата къща, която се намираше на изолирано място, далеч от всякакви любопитни съседи.
Надеждата ѝ обаче бързо угасна. Търпението на Владек ставаше все по-крехко и кавгите се нижеха една след друга. От някогашния им живот не бе останало нищо.
Вчера майка ѝ внезапно се появи в дома им. Притеснението беше изписано на лицето ѝ и Лайла изпита желание да се хвърли в обятията ѝ, отново да стане малка и да заплаче като дете. Но после усети ръката на Владек на рамото си, долови суровата му сила и моментът отмина. Спокойно и сдържано той каза това, което трябваше да се каже, въпреки че то нарани майка ѝ.
Тя се предаде и тръгна към колата със свити рамене. Докато я гледаше как се отдалечава, на Лайла ѝ се прииска да извика след нея. Да извика, че я обича, че има нужда от нея. Но думите заседнаха в гърлото ѝ.
Понякога се чудеше как може да е била толкова глупава да смята, че местенето би променило нещо. Проблемът беше техен и никой не можеше да им помогне. Бяха сами. Не можеше да допусне майка си в техния ад.
Случваше се нощем да се сгуши до Владек и да си припомни първите години, когато спяха толкова близо един до друг. Всяка нощ заспиваха прегърнати, въпреки че под одеялото ставаше твърде горещо. Но Лайла вече не спеше. Лежеше будна до Владек и слушаше шумното му хъркане и тежко дишане. Гледаше го как потръпва насън и как очите му се движат неспокойно зад клепачите.
Навън валеше сняг и Ейнар следеше като хипнотизиран как снежинките бавно се спускат към земята. От долния етаж се чуваха обичайните шумове, същите, които слушаше ден след ден през последните години: шетането на Хелга в кухнята, бръмченето на прахосмукачката, дрънченето на чиниите в мивката. Вечното чистене, на което бе посветила целия си живот.
Боже господи, как я презираше. Слабо и окаяно човешко същество. През целия си живот бе мразил жените. Майка му беше първата, която намрази, а след нея се появиха и други. Тя го ненавиждаше от самото начало, опитваше се да подреже крилата му, да му попречи да бъде такъв, какъвто е. Но вече от дълго време лежеше под земята.
Почина от инфаркт, когато Ейнар беше на дванайсет години. Видя я как умира и това беше един от най-хубавите му спомени. Къташе го вътре в себе си като съкровище и си го припомняше само в специални случаи. Тогава всички подробности се разиграваха пред очите му като на филм: как майка му се хваща за гърдите, как лицето ѝ се изкривява от болка и изненада и как бавно пада на пода. Ейнар не повика помощ, а просто коленичи до нея, за да не пропусне нито една промяна в изражението ѝ. Разглеждаше подробно лицето ѝ, което се вдърви и започна да става все по-синьо поради липсата на кислород, след като сърцето ѝ спря.