Знаеше, че Марта не я обича. Знаеше го, откакто се помнеше, и любовта ѝ всъщност никога не ѝ бе липсвала. Как може да ти липсва нещо, което никога не си имал? Освен това Юнас винаги беше до нея. Той почистваше раните ѝ, когато паднеше с колелото и се одраскаше, той прогонваше чудовището под леглото и я завиваше вечер. Той проверяваше домашните ѝ, той ѝ обясни всичко за планетите и слънчевата система. Юнас беше всезнаещ и всемогъщ.
Моли така и не разбра как може да е толкова обсебен от Марта. Понякога забелязваше как си разменят погледи, забелязваше глада в очите му. Какво виждаше в нея? Какво толкова бе видял по време на първата им среща, за която бе слушала много пъти?
– Студено ми е – каза тя и погледна неподвижния силует в мрака. Марта не отговори и Моли изхлипа. – Какво се случи? Какво правим тук? Къде сме?
Не можеше да спре въпросите, които се гонеха из главата ѝ. Пак дръпна веригата. Глезенът ѝ започваше да се разранява. Заболя я.
– Стига, не можеш да се освободиш – каза Марта.
– Не можем просто да се предадем, нали?
От чист инат Моли пак дръпна веригата, но веднага бе наказана с болка, която се стрелна нагоре по крака ѝ.
– Кой е казал, че се предаваме?
Гласът на Марта беше спокоен. Как можеше да се държи толкова сдържано? Спокойствието ѝ не се прехвърли върху Моли, по-скоро я изплаши още повече. Усети как я обзема паника.
– Помооощ! – изкрещя тя и писъкът ѝ отекна между стените. – Тук сме! Помоооощ!
Тишината, която настана след това, беше оглушителна.
– Престани вече. Нищо няма да постигнеш така – каза Марта със същото ледено спокойствие.
Моли изпитваше желание да я удари, да я одере, да я дръпне за косата, да я ритне, каквото и да е, само и само да предизвика реакция, различна от зловещото ѝ хладнокръвие.
– Ще дойде помощ – каза Марта накрая. – Но трябва да изчакаме. Важното е да не губим самообладание. Просто замълчи и всичко ще се оправи.
Моли вече нищо не разбираше. Това беше лудост. Кой би могъл да ги открие тук? После паниката ѝ започна да изчезва. Все пак познаваше Марта достатъчно добре. Щом тя казваше, че ще дойде помощ, значи щеше да дойде помощ. Облегна гръб на стената и подпря глава на коленете си. Щеше да я послуша.
* * *
– Господи, колко съм изморен.
Патрик прокара ръка по лицето си. В момента, в който се прибра, телефонът му звънна. Беше Йоста, който вероятно искаше да разбере как е минала срещата. След кратко колебание Патрик реши да не вдига. Ако имаше нещо спешно, можеха да дойдат да го вземат. В момента нямаше сили да мисли за повече от едно нещо, а искаше да обсъди всичко на спокойствие с Ерика.
– Тогава опитай просто да си починеш – каза тя.
Патрик се усмихна. Вече беше разбрал по изражението ѝ, че има нещо, което иска да му разкаже.
– Не, трябва ми помощта ти за една работа – каза той и отиде във всекидневната, за да поздрави децата.
Щом го видяха, те дружно се хвърлиха в прегръдките му. Една от множеството прекрасни страни на това да имаш деца беше, че можеше да те няма само ден, а те посрещаха все едно си бил на околосветско пътешествие.
– Добре, няма проблеми – каза Ерика и той долови облекчение в гласа ѝ.
Зачуди се за какво ли искаше да говорят, но изпитваше нужда първо да хапне нещо.
Половин час по-късно беше сит и готов да чуе това, което съпругата му гореше от нетърпение да му разкаже.
– Днес се сетих, че съм забравила да проверя едно нещо – каза тя и седна срещу него. – Знаех, че Лайла не е имала посетители и не е приемала телефонни обаждания.
– Да, спомням си, че го спомена.
Патрик гледаше съпругата си, огряна от стеариновата свещ на масата. Беше толкова красива. Понякога като че ли го забравяше. Сякаш до такава степен бе свикнал да я вижда, че красотата ѝ не му правеше впечатление. Трябваше да ѝ го казва по-често и да я ухажва повече, макар да знаеше, че ѝ стигат дребните жестове, които бяха част от ежедневието им, както и вечерите на дивана, когато тя облягаше глава на рамото му, или петъците, когато ядяха хубава храна и пиеха вино, разговорите в леглото, преди да заспят – да, всички тези неща в живота им, които той също обичаше.
– Извинявай, какво каза? – попита той, осъзнавайки, че е потънал твърде дълбоко в мислите си.
Заради умората му беше трудно да се концентрира.
– Пропуснах един от начините за връзка с външния свят. Много глупаво от моя страна, но пак добре, че в крайна сметка се сетих.
– Изплюй камъчето, скъпа – каза той закачливо.
– Пощата. Забравих да проверя дали е получавала, или пращала писма.
– И като гледам зле прикритото ти вълнение, предполагам, че си попаднала на нещо?