Патрик Хедстрьом се приближи до него и сложи ръка на рамото му, все едно можеше да чете мисли.
– Сега ще претърсим района около къщата, но за гората трябва да изчакаме, докато стане светло. Ще те помолим да ни помогнеш, като съставиш списък с приятелите на Марта и Моли. Ще им се обадиш ли по телефона?
– Вече звънях на всички, за които се сетих.
– Все пак направи списък. Възможно е да изникнат нови имена. Мислех да отида да говоря и с майка ти, в случай че си спомни дали не са казали нещо повече за днешните си планове. Марта има ли бележник? Или пък Моли? В момента всичко би могло да ни е от помощ.
– Марта използва календара на телефона, а той трябва да е в нея, въпреки че не вдига. Никога не излиза без него. Телефонът на Моли е в стаята ѝ. Не знам дали има бележник.
Юнас поклати глава. Какво всъщност знаеше за живота на Моли? Какво знаеше за собствената си дъщеря?
– Окей – каза Патрик и отново сложи ръка на рамото му.
Юнас се изненада колко добре му подейства жестът. Приятелската ръка сякаш му вдъхна малко спокойствие.
– Може ли да отидем заедно при мама? – попита той и се изправи, за да покаже, че това всъщност не е въпрос. – Тя и по принцип много се притеснява, така че сега сигурно страшно ще се разстрои.
– Да, няма проблем – каза Патрик лаконично и тръгна към вратата.
Юнас го последва и двамата закрачиха мълчаливо към къщата на Ейнар и Хелга. Щом стигнаха до стълбите, Юнас побърза да се качи пръв и отвори вратата.
– Аз съм, мамо. От полицията искат да ти зададат няколко въпроса.
Хелга се появи в антрето.
– Полицията? Какво става? Случило ли се е нещо?
– Няма страшно – побърза да каже Патрик. – Тук сме, защото Марта и Моли не са се появили и Юнас не може да се свърже с тях. Но в такива случаи най-често се оказва, че е станало недоразумение. Сигурно са при някоя приятелка и просто са забравили да ви кажат.
Хелга като че се поуспокои и кимна отсечено.
– Да, сигурно е така. Не разбирам защо се налага да безпокоим полицията. Сигурно си имате достатъчно работа.
Тя се върна в кухнята и продължи да се занимава с миялната.
– Седни, мамо – каза Юнас.
Все повече се притесняваше. Не можеше да го проумее. Къде бяха? Мислено си бе преповторил всички разговори, които бяха водили с Марта през последните дни. Нищо от казаното не му бе дало повод да смята, че има някакъв проблем. В същото време страхът си оставаше. Страхът и убеждението, които изпитваше още от първата им среща – че един ден тя ще го напусне. Това го плашеше повече от всичко друго. Всяко съвършенство беше обречено. Равновесието трябваше да бъде нарушено. Това беше личната му философия. Как бе могъл да си мисли, че самият той може да остане незасегнат? Че за него правилата няма да важат?
– Колко време бяха тук?
Патрик задаваше деликатно въпросите си. Юнас затвори очи и се заслуша в мекия му глас и в отговорите на майка си. От интонацията ѝ разбираше, че не ѝ е приятна ситуацията, в която е поставена. Знаеше, че според нея е трябвало да се справят сами, без да замесват полицията. В тяхното семейство беше така.
– Не споменаха никакви планове, казаха само, че по-късно щели да тренират.
Когато мислеше за нещо, Хелга гледаше към тавана. Имаше този навик от много отдавна. Юнас познаваше всичките ѝ жестове, всичките ѝ действия, които се повтаряха отново и отново в безкраен кръговрат. Беше приел, че двамата с Марта са част от този кръговрат. И нито можеше, нито искаше да продължи напред без нея. Би било безсмислено.
– Не са споменавали, че ще се срещат с някого? Или че имат някаква работа? – продължи Патрик, а Хелга поклати глава.
– Не, пък и ако беше така, щяха да вземат колата. Марта обичаше да си угажда.
– Обичаше? – повтори Юнас, а гласът му премина във фалцет. – Не искаш ли да кажеш „обича“?
Патрик го погледна изненадано, а Юнас подпря лакти на масата и облегна глава на ръцете си.
– Извинете. На крак съм от четири сутринта и не успях да се наспя. Пък и не е обичайно за Марта да пропуска уроци, още по-малко да ходи някъде, без да се обади.
– Сигурно скоро ще се приберат, а Марта ще се ядоса, като разбере, че си създал такава суматоха – каза Хелга успокоително, но в гласа ѝ имаше и друга нотка и Юнас се запита дали и Патрик я е доловил.
Искаше му се да може да ѝ вярва, но сякаш целият му разум се съпротивляваше. Какво щеше да прави, ако те изчезнеха? На никого не би могъл да обясни как той и Марта на практика бяха един и същи човек. Живееха и дишаха в синхрон още от самото начало. Моли беше негова плът и кръв, но без Марта той беше нищо.